Мэтью Кляйн - Лов на балами

Сигурно ще се запитате дали не помогнах на хлапето заради евентуалната печалба. Влязох в бара с двайсет долара (и похарчих четири за бира), а излязох с четиридесет. Само че бях застанал пред тип, размахващ пистолет. Правеше впечатление на човек, свикнал с оръжията — или че поне има известна практика с тях. Така че се запитайте — вие бихте ли се изправили срещу мутра с пищов и бихте ли се опитали да спрете евентуалната касапница заради четиридесет долара? Трябва да сте доста отчаяни, за да се решите на подобна постъпка, не мислите ли? Така че за какъв всъщност ме смятате?

Добре де, признавам си. Мисълта за известна печалба наистина ми мина през ума. За малко.

Излизам навън. Време е да се прибирам. Шест е, така че съм улучил точно часа пик. През следващия един час ще се мъча да измина осемнайсетте километра до апартамента ми в Пало Алто. Ако бях напуснал Сънивейл час по-рано или по-късно, щях да съкратя пътуването наполовина. Но това пък би означавало проява на здрав разум — нещо, което определено ми липсва.

Вървя към колата си и натискам копчето на дистанционното. Хондата изчуруликва жизнерадостно.

Зад себе си чувам забързани стъпки. Не е нужно да се обръщам, за да позная, че са женски.

Обръщам се. Тя наполовина върви, наполовина тича. Помня я от бара. Седеше на масата в дъното, едва се виждаше в сумрака. Бях я забелязал единствено заради огромните й слънчеви очила. Малко хора носят слънчеви очила в затъмнени барове.

Руса е, под трийсетте, тънка като клечка и с огромни гърди, които просто не може да са истински. Носи тъмни плитки карирани панталони (с широки крачоли, но тесни около бедрата и отзад) и бежов пуловер на райета. Явно се е опитала да се облече така, че да не се набива на очи, но е прекрасна като модел. Просто е невъзможно жена като нея да не се набие на очи.

— Много добре се проявихте в бара — казва тя вместо представяне.

Предполагам, че не е видяла как прибирам четиридесетте долара от хлапето. А може да е видяла, но стандартите й да не са от най-високите.

— Благодаря — отвръщам.

— Много бързо се изнизахте. Едва не ви изпуснах.

Усмихвам й се бегло — учтиво, но не особено заинтересовано.

— Мога ли да ви черпя едно? — пита тя.

Мъже, ето още един урок за вас. Никога в историята на света жена не е предлагала на непознат мъж да го черпи едно. Освен ако не иска нещо от него. Така че не се ласкайте. Не изглеждате чак толкова добре, чак толкова богати, чак толкова забавни или каквото там си мислите. Ако непозната жена предложи да ви черпи, вие сте едно-единствено нещо — нещастник, който предстои да бъде остриган.

— Добре — казвам. Не мога да се сдържа. Тя е хубава. Малко младичка за мен, но какво друго ми остава? Да кисна в задръстванията ли? Или да пия самичък в квартирата си? — Само че не в същия бар.

— Можем да идем някъде другаде.

— Вие избирате.

Изминаваме една пряка до следващия бар — ирландска кръчма, казва се „При Макмърфи“. В заведението няма нищо ирландско с изключение на „Мак“ върху фирмата над входа. Но дори и то изглежда някак фалшиво — изписано е с различна боя от останалите букви, явно проблясък на творческо вдъхновение от страна на собственика — може би в последния момент е разбрал, че в другия край на града има друг бар „При Мърфи“. Кръчмата е пълна с току-що излезли от работа младоци. Облечени са както им попадне, джинси и тениски. Намираме се в центъра на интернет вселената, в самия разгар на интернет бума. Подозирам, че хлапетата са програмисти и всяко от тях е по-богато, отколкото съм бил през целия си живот — дори в зенита на Кип Ларго бума. Не го ли помните? Това бе един кратък и славен период от живота на Кип Ларго (моя милост), преди да попадна в затвора. Състоянието ми по онова време сигурно възлизаше на двайсетина милиона долара. Сега далеч не е такова. Искате да научите цялата история ли? Търпение. Скоро ще ви я разкажа.

Двамата с Очиларката сядаме на една маса в дъното, по-далеч от програмистите. Тя отива до бара и поръчва питиетата. След малко се връща с моя скоч с лед. За нея — мартини, смесено. Продължава да носи огромните си тъмни очила. Подозирам, че под тях ще открия две неща. Първо — красиво лице. Второ — поне една синина. Нали вече казах — повечето ясени не носят слънчеви очила в затъмнени барове.

— Значи сте ченге? — казва тя, докато сяда.

Разсмивам се.

— Защо се смеете?

— Защото ченге е последното нещо, което бих могъл да бъда.