Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Значи предлагаш двайсет и пет, а? — обажда се Дот Ком и показно разтърква брадичката си, сякаш здравата се е замислил. — Ама и тебе си те бива. Добре де, предлагам двайсет и осем долара.

Веждата се разсмива. Вече си е направил сметката, така че не му е нужно дори да мисли. Всяко наддаване под четиридесет долара означава печалба.

— Трийсет — заявява той на хлапето.

Дот Ком уж трепва. Поема въздух през зъби, сякаш е опитал нещо прекалено пикантно.

— Ооо, не. Сам се насадих. Печелиш. Приемам офертата. Купът е твой.

И протяга ръка. Веждата вади двайсетачка плюс десетачка от пачката си и му я подава. Хлапето ги прибира в джоба и изящно маха с ръка към четиридесетте долара в купа.

— Твои са.

Веждата взима купа и го добавя към пачката си. Схванахте ли какво стана? Веждата се изръси двайсетачка, за да влезе в играта. После плати на хлапето трийсет долара, за да „спечели“ купа. Така общо е платил петдесет долара, за да прибере куп с четиридесет. За нула време хлапето му отмъкна десетачка. Стар номер Наддаване за пода. Има го в стотици варианти.

Сега обаче Дот Ком Хлапето прави огромна грешка. Продължава да виси в бара. Първото правило на измамника гласи: никога не позволявай на жертвата да разбере, че е извозена. Второто — нарушиш ли първото правило, плюй си на петите. А Хлапето си отпива от бирата и гледа спортното предаване по телевизията. Накрая се надига от стола си и плаща, без да бърза, сметката си, тропка монетите на бара една по една. Господи, безнадежден е. Сметката ти трябва да е уредена, преди да си започнал. Трябва да си в състояние да се ометеш в мига след като си направил удара.

Буквално виждам как колелцата в главата на здравеняка започват да се въртят. Явно е престъпник — престъпниците надушват измамата по-бързо от обикновените простосмъртни. Това е заради всичките години трудов стаж, през които си одирал кожите на другите — ако здравенякът бе танцувал балет през изминалите трийсет години, най-вероятно щеше да оцени добрия пирует, когато го забележи. А междувременно Дот Ком зяпа по телевизията Бари Бондс. Стои зад стола си на бара и зяпа екрана, без да го е грижа за останалия свят. Предстои му да се прости с илюзиите си. И то бързо.

— Чакай малко — обажда се Веждата. Примигва, сякаш невидими капчици пот му пречат да вижда. Барът е студен като хладилно помещение. — Не става така.

Дот Ком се извръща от телевизора и осъзнава грешката си. Ако се беше прибрал право вкъщи, сега щеше да гледа Бари Бондс по спортния канал и да е с десетачка по-богат и с несменена физиономия. А сега нито едно от тези неща не изглежда сигурно.

— Да не се мъчиш да ме извозиш, приятел? — Веждата става от стола си. Намира се само на една педя от младока. Дот Ком най-сетне схваща, че заради някаква си мизерна десетачка ще изяде пердаха. Или нещо още по-лошо.

— Моля? — казва хлапето. Правилен ход. Отричай, отричай и пак отричай — това са трите основни правила при удар.

Веждата е заврял мутрата си в лицето му. Хлапето сигурно усеща миризмата на скариди с чесън и лимон.

— Платих петдесет! — казва здравенякът. — Ти ми даваш четиридесет. На хитър ли ми се правиш?

Хлапето побелява. Историята, която ще разкаже на приятелите си, не се очертава да е толкова очарователна. И може да не се разкаже в бара в Сама на чаша шардоне, а в болничната стая, и той целият да е в гипс и на системи.

— Не, виж…

Късно. Здравенякът му забива един къс в челюстта. Хлапето мята ръце, полита назад и се трясва в бара. Извива гръбнак и остава да лежи върху плота, омекнал като парцала на бармана, с отпуснати на пода крака. Веждата се пресяга и сграбчва нещастника за гърлото. Стиска здраво. Очилата на хлапето са се изкривили на една страна, очите му сякаш се издуват под дебелите лупи.

— Дребен шибаняк — казва Веждата. — С мен ли ще се ебаваш? Грешен избор, приятел.

Бърка в прекалено тясното си сако и вади пищов. Опира дулото в челюстта на Дот Ком. Хлапето определено не е очаквало подобно нещо, когато е чело за номера в интернет или докато се е упражнявало снощи пред огледалото.

Посетител с пищов винаги привлича вниманието на бармана. Намираше се в другия край на бара и бършеше една чаша, когато започна гюрултията. Самият барман също е млад, горе-долу колкото хлапето.

— Хей, по-кротко — обажда се той, но не прекалено силно. От нерешителното му поведение е ясно, че заведението не е негово — той е просто работна пчеличка на четиричасов работен ден между лекциите в Санта Клара или Станфорд. Предпочита да няма неприятности в бара, докато е на смяна, но пък няма и никакво желание да го застрелят. Наложи ли му се да избира, ще предпочете неприятностите пред куршума. Затова вдига ръце, сякаш са насочили дулото към самия него. — Хайде всички да я даваме по-кротко.