Мэтью Кляйн - Лов на балами

Да, добра идея. Хайде всички да я даваме по-кротко — сякаш проснатото хлапе на бара, което е започнало да става червено и очите му сякаш всеки момент ще изхвръкнат от орбитите, се държи не по правилата. Ако Дот Ком можеше да я дава по-кротко и да не се дави толкова шумно, всичко щеше да е наред.

Сега е моментът да се намеся. Намирам се само на две крачки от давещото се хлапе, така че не се налага да повишавам тон.

— Стига вече — казвам. Това ми действие ме характеризира идеално — чакам прекалено много, а накрая остава прекалено малко и е прекалено късно. Бившата ми жена Силия би се съгласила безусловно.

Веждата се обръща към мен, без да пуска хлапето и без да сваля пищова. На лицето му е изписано изражение тип сериозно-ли-ми-говориш — не може да си представи, че някакъв петдесет и четири годишен тип с побеляла коса, шкембе и уморени очи се обръща към него в бар в Сънивейл точно когато се кани да пречука някого. Измерва ме с поглед, после отново се обръща към Дот Ком.

— Сега ще ти преподам един урок — казва му. Огромният му показалец е на спусъка.

Пръстите на Дот Ком немощно драскат огромното ръчище, което стиска гърлото му. Хватката е неумолима. Личи си, че хлапето се мъчи да каже нещо, но не е в състояние да си поеме дъх и не издава нито звук. Предполагам, че като цяло иска да каже нещо от рода на: „Много съжалявам“.

Ставам от мястото си, така че Веждата да не може да ме игнорира.

— Стига де, той е просто хлапе — казвам тихо, без капка заплаха. — Нямаше нищо лошо наум.

— Гледай си работата, приятел — отвръща той и добавя, без да откъсва поглед от жертвата си: — Хлапе, ама се опита да ме обере.

— И си научи урока. Виж сега, отмъкна ти десет долара. Ще ти платя двайсет, само го пусни. — Бъркам в задния си джоб и вадя портфейла. Надниквам вътре с надеждата наистина да открия двайсет долара. За съжаление, намирам само една десетачка и шест окаяно изглеждащи банкноти от по един долар, спаружени като стара маруля. Опа. — Ето, вземи колкото имам. Шестнайсет долара са. Пак си на кяр. Пък и хлапето никога повече няма да ти досажда. Добър урок му даде.

Здравенякът се обръща към мен. Отдръпва дулото от челюстта на хлапето. Още не е ясно дали ще прибере пищова, или ще го насочи към мен.

— Ти да не си му ангел-пазител?

— Просто един от ония, дето не могат да си траят — признавам си. Измъквам банкнотите от портфейла си и му ги подавам. Той пуска хлапето и то се свлича покрай бара на пода. Веждата грабва парите от ръката ми, брои ги. Напъхва ги в джоба на панталона си. Скрива пищова под сакото и отново се обръща към хлапето. Дот Ком си разтрива врата. На гърлото му има пет пурпурни отпечатъка, по един за всеки вмирисан на чесън пръст — кожата му прилича на здраво употребен лист за взимане на пръстови отпечатъци.

— Изкара късмет — казва му Веждата. Явно е професионалист, защото много добре знае урока, който хлапето така и не успя да схване — щом си на печалба, омитай се. Няма да продължи да виси в бара и да чака ченгетата, които със сигурност вече пътуват насам. Всъщност и аз нямам намерение да ги чакам.

Веждата се усмихва на хлапето, но изражението му ясно казва, че абсолютно нищо на този свят не е весело. Кима ми едва забележимо и излиза от бара. Очите на хлапето го следват, след което още десетина секунди се взират в изхода — опасява се да не би здравенякът да промени решението си и да се върне. Когато става ясно, че Веждата няма да се върне, хлапето се обръща към мен и прошепва:

— Благодаря.

Коленича до него. Очите му се пълнят със сълзи — може би от задавянето, а може би и от напиращите емоции. Май тази вечер няма да се вижда с приятелите си. Май трябва да му дам някои съвети как се прави удар. Да го науча да се омита, преди шаранът да се е усетил. Но после решавам, че за него времето на измамите е минало и от утре отново ще се върне към прегледите на постановките, борсовите новини или в каквото там го бива. Явно Наддаването за пода не е стихията му.

Така че решавам да не му давам съвети. Имам да му казвам нещо друго. Правя го тихо, за да не ни чуе никой в бара. Когато вижда, че се каня да заговоря, хлапето обръща ухо към мен, сякаш е готово да почерпи от някакъв извор на мъдростта. Аз обаче съм повече загрижен за празния си портфейл и факта, че съм дал на някакъв мафиот последните си шестнайсет долара.

— Нещо против да ми върнеш шестнайсетте кинта?

Напускам „Блоуфиш“ с четиридесет долара в джоба. Това са всичките пари на хлапето и то ми ги връчи с радост. Всъщност дори предложи да ми напише чек за още („Имам ги“ — увери ме, сякаш се съмнявах), но отказах. Донякъде защото не съм чак толкова лош — и донякъде защото предпочитам да не оставям следи.