Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Какво означава това? Да не би да сте престъпник?

— Бях — отвръщам. Научил съм се да мина тази част от разговора възможно най-рано. Колкото повече чакаш, толкова по-измамен се чувства събеседникът ти. Изтърсиш ли на някой, че си бивш мошеник на следващия ден, след като сте се запознали, той се чувства прецакан. По-добре да нямаш особено големи очаквания и после да ги надхвърляш. — Известно време прекарах в затвора. Излязох преди година.

— Какво сте направили, че сте попаднали в затвора?

От изражението й разбирам, че пита дали не съм убил някого. Дали не съм опасен.

— Чиновнически работи — отвръщам мъгляво. Прозвучава така, сякаш съм отмъкнал няколко кутийки кламери от работното си място. — Нищо кой знае колко важно.

Което не е точно истината. Лежах пет години във федерален затвор за подправка на поща и ценни книжа. Беше доста важно по времето, когато ме пипнаха.

— Ясно — казва тя. Опитва се да съчетае новата информация със случилото се в предишния бар, където се представих като добрия самарянин и спасих едно хлапе от размазване на физиономия, а може и от нещо по-лошо. Как да й обясня, че съм мошеник? Че винаги съм имал страст към измамите? Че ако видя как някой не върти номер както трябва, винаги ми се приисква да се намеся и да го посъветвам? Същото би се случило и с Реноар, ако отиде в някое от художествените училища, дето се рекламират по кибритените кутии. Ще види някое дете да рисува слона Дъмбо и ще изпадне в ужас. Ще вдигне ръце към небето и ще писне: „Не, не! Не се прави тъй!“

— Минали истории — казвам. — Сега съм най-обикновен човек, който се мъчи да свърже двата края.

Тя е вперила поглед в мен. Нещо я тормози.

— Изглеждате ми страшно познато.

Почва се. Това е моментът, когато се мъчат да вържат физиономията ми с нещо. Накрая се отказват, аз им казвам и на лицата им се изписва облекчение. „Разбира се — отвръщат. — Как не се сетих“. После ме зяпат още малко и сравняват сегашната ми физиономия с онази от спомените си. Неизбежно виждам как израженията им стават тъжни. Аз съм идеален кандидат за плакат на тема „Времето не прощава“. Навремето имах едно телевизионно предаване в късните часове и представях диета във формата на тесте карти за игра. Наричаха го „Диетичното тесте“. Помните ли го? Избирате си някоя произволна карта — да кажем, с рисунка на пържола — и трябва да я карате на пържоли. Паднат ли ви се димящи броколи, ще трябва да се тъпчете с тях. Нямаше особено много наука зад всичко това. Освен че в тестето имаше само една карта с пържола, а пет с броколи и пет с ябълки. Подозирам, че когато на някоя дебелана й се падаха броколи, тя обявяваше резултата за грешен и продължаваше да избира, докато не получи онова, което й се иска — пуканки или шоколад.

Решавам да сложа край на мъките й.

— Явявах се по телевизията. „Диетично тесте“ нещо говори ли ви?

— O — казва тя. — Значи сте вие?

И започва сравняването. Бях в отделението с лек режим на затвора в Ломпок. Нека определението „лек режим“ не ви подвежда. Не става въпрос за кънтри клуб. Освен ако не членувате в един от онези клубове, в които професионалистите по голф редовно правят ректални претърсвания, тенис кортовете се затварят по два пъти на ден специално за шефовете и където ви наръгват, ако случайно вземете нечий сапун. Пет години, без да можеш да контролираш лично нещата — да бъдеш подчинен на нечий друг график, да можеш да се изсереш само когато ти се позволява, да си пред очите на охраната по двайсет и четири часа на ден, да те хранят със странни парчета месо с разрязани напряко артерии в краищата — пет такива години нямаше начин неизбежно да не променят физиономията ми и да ме превърнат от второразреден красавец в третокласен дъртак. Никога не си същият, когато излезеш на свобода. Всеки бивш мошеник ще го потвърди.

— Дните в телевизията вече са отминали — обяснявам. — Както вече казах, сега съм просто почтен човек, мъчещ се да свърже двата края.

— Сериозно? — обажда се тя. — Много жалко.

Усмихвам се. Играта е тъй съвършена, така изненадваща, че просто трябва да лапна въдицата.

— И защо?

— Защото имам работа за вас.

— Не съм заинтересован.

— Не знаете за какво става дума.

— Не е и необходимо. Вижте, искахте да ме черпите питие. Никога не отказвам питие. Наслаждавам му се. — Вдигам чашата, за да покажа колко точно се наслаждавам на уискито си, а и да видя какво е останало. С изненада откривам, че е само глътка. Изпивам я и оставям чашата. — Но вече си имам работа. И съм много доволен от нея.