Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Вижте, не искам да се намесвам, но по-добре не размахвайте толкова пари пред очите на всички — обръща се той към младата жена. — Кварталът не е от най-безопасните.

— Ама ние ги намерихме — отвръща тя и се обръща към вас. — Покажете му бележката.

Подавате му бележката. Костюмираният млад мъж я прочита и заявява:

— Това са наркопари.

— Може би трябва да ги предадем някъде? — обажда се момичето. — Да ги оставим в супермаркета, някой може да си ги потърси.

Мъжът се усмихва на наивността й и казва:

— Едва ли са много наркопласьорите, които биха решили да си потърсят парите в супермаркет.

— В такъв случай можем ли да ги задържим? — пита момичето.

— Не знам. — Мъжът свива рамене. — Всъщност вижте какво. Работя в една кантора. Шефът ми е известен адвокат. Сто на сто ще знае какво трябва да се направи. Работата ми е на три пресечки оттук. Ако искате, ще ида да го питам какво да правите с парите.

— Добре — казва момичето.

Чадърът заминава уж да говори с шефа си. В действителност тръгва към най-близката закусвалня и си взима поничка и кафе.

— Вижте, господине, не искам да оставате с погрешно впечатление — казва междувременно хубавото момиче. — Възпитана съм да съм честна и откровена с хората. Намерихме парите заедно. Така че половината са ваши, нали?

Благодарите й за почтеността.

Скоро чадърът се връща.

— Говорих с шефа. Каза, че спокойно можете да задържите парите. Ако искате всичко да е напълно законно обаче, ще трябва да ги отбележите в данъчните си декларации в края на годината. Но като цяло сте абсолютно чисти.

Докато мислите дали наистина ще си направите труда да впишете половината от петте хиляди в данъчната си декларация, младият мъж добавя още малко информация:

— Единственото условие е, че трябва да изчакате трийсет дни, докато парите станат по право ваши. През следващия месец нямате право да похарчите нито цент от тях.

— Няма проблем — казва момичето. — Двамата с господина — има предвид вас — просто ще ги задържим за един месец. После се замисля и се обръща към вас. — Вижте какво, отскоро съм тук. Още нямам дори банкова сметка. Защо парите да не останат у вас?

И ви подава кафявата книжна торба.

Преди да я вземете, младият мъж се намесва и я бута обратно към момичето.

— Ехей — казва той. — Чакайте малко. — Поглежда я, сякаш вижда най-тъпото същество на планетата. — Вие изобщо не го познавате. Откъде сте сигурна, че няма да прибере всичко за себе си?

Момичето се ядосва.

— Вижте какво, оценявам помощта ви. Дори ще ви дам част от моя дял, заради изгубеното време и безпокойството. Но няма да допусна да говорите по такъв начин за господина. Нали намерихме парите заедно. Имам му пълно доверие.

Чадърът заема отбранителна позиция.

— Добре, извинявайте. Парите са си ваши. Правете каквото искате. — Прави кратка пауза. — Просто исках да кажа, че ако се каните да дадете няколко хиляди долара на непознат, би трябвало поне да знаете дали заслужава доверие. Би трябвало да покаже известна добросъвестност, нали така.

Впили сте поглед в торбата с пари. Тя е само на няколко сантиметра от вас. Не издържате.

— Какво искате да кажете с това „добросъвестност“?

— Вижте, сигурен съм, че сте честен човек — казва чадърът. — Но как може госпожицата да е сигурна, че не сте измамник? Вярно, облечен сте добре. Но това не пречи да нямате и пукната пара. Може да сте някакъв беден мошеник и да сложите ръка на цялата сума…

— Имам пари — казвате вие.

— Но кой може да го потвърди ? Можете ли да й докажете, че заслужавате доверие? Че имате свои собствени пари?

Имате две възможности. Или се съгласявате да им покажете, че имате пари, или не. Ако си замълчите, момичето ще започне да се съгласява с чадъра. „Да, сигурно сте прав — ще каже. — Не мога да съм сигурна, че има пари. Май ще е по-добре аз да задържа торбата…“

И в двата случая бързо разбирате, че трябва да демонстрирате финансовите си ресурси.

Повеждате ги към най-близкия банкомат или направо в банката ви, ако измамниците решат, че дневният ви лимит е прекалено малък. За да „докажете“, че сте състоятелен човек, се налага да изтеглите пет хиляди от сметката си.

Връщате се с парите и ги показвате на младата жена и подозрителния й нов приятел. Както си му е редът, момичето омеква.

— Не че не ви вярвах, но… — казва то.

— Да — обажда се глуповато чадърът. — Извинете, че се усъмних във вас.

Казвате, че напълно ги разбирате и че вероятно бихте постъпили по същия начин, ако сте на тяхно място.