Мэтью Кляйн - Лов на балами

Женски глас. За миг си мисля, че е Силия. После осъзнавам, че не е.

— Кип — казва тя. — Спиш ли?

— Не — отвръщам аз.

— Помниш ли ме?

— Разбира се, че те помня.

— Мислех си за теб. Много време мина.

По-късно се чудя за обаждането. За това дали е случайност, или част от замисъла. Сега обаче съм просто развълнуван, че чувам гласа й. Наистина мина много време.

Името й — поне засега — е Джесика Смит, а адресът, който ми даде, е в квартал Мишън, във висока сграда, наобиколена от салвадорски ресторанти и фирми за уеб дизайн.

Паркирам хондата край знак, но който пише нещо като дзен-коан:

Паркирането забранено четв.

За по два часа понед, сря, четв.

Използвам скърцащ асансьор за три етажа и влизам в тясната приемна. На стената виси плакат с чувствен женски силует като онези, които можете да откриете по калниците на големите камиони, носещи се по Шосе 880. Под него пише Ариа Видео АД. Зад бюрото на рецепцията се е настанил стокилограмов мъж — чернокож, с бръсната глава, с инкрустирана с диамант обеца, късо подстригана остра брада и изпъкващи под тясната тениска мускули. Макар да е седнал, имам чувството, че всеки момент ще скочи напред като някакъв ужасен боксьор педераст и ще се втурне от ъгъла си да употреби белия ми задник.

— Мога ли да ви помогна? — пита той. Гласът му отеква като гръм.

— Джесика да се е мяркала?

— Вие сте?

— Кип. Тя ме очаква.

Той се усмихва. Между двата му предни зъба има пролука с размерите на бонбон тик-так.

— Добре, Кип. Каза, че ще се появиш. Натам. Само че по-тихо. Сигурно снимат.

— Разбрано — отвръщам.

Минавам през завесата от мъниста. Озовавам се в обширно колкото футболно игрище помещение, осветено от халогенни прожектори върху масивни стойки. Млад мексиканец държи бял светлоотразител в краката си. Взира се в празното пространство и изглежда абсолютно незаинтересован от факта, че на десетина метра от него, в средата на помещението, върху една твърда постелка се е проснала прекрасна гола жена — руса, слаба, с огромни изкуствени цици — и се оправя с пръсти.

В отсрещния край на помещението някакви шумни хора също не обръщат внимание на мастурбиращото момиче. Мотаят се напред-назад, поглеждат си часовниците, проверяват светломери, зареждат батерии в закрепените на раменете им видеокамери.

Забелязвам Джесика в центъра на цялата тази гюрултия. По-различна е, отколкото я помня. Всъщност, помня я от времето, когато бе като момичето на постелката — гола, легнала по гръб, със струяща от тялото й сексуалност — наред с останалите неща. Днес обаче Джесика е брюнетка, а не блондинка; стои, а не лежи; и е облечена в консервативен тъмносив костюм на Елън Трейси, в който прилича повече на банкер, отколкото на продуцент на порнографски филми. Прическата й е модерно къса, на елегантни букли; убийственото й тяло е по-изтънено от дрехите, тренировките и диетите и изглежда по-скоро като обещание, отколкото като обект на гордост. От нея струи спокоен сексапил като от сладострастна учителка, чиито коментари за домашните и екскурзиите се посрещат с възторжени аплодисменти от всички бащи по време на родителска среща.

Един от операторите й предлага визьор. Тя се навежда и проверява снимките. Кима одобрително.

Докато вървя към нея, нечий глас обявява високо:

— Имаме чеп!

Викът отеква в просторното помещение подобно на сигнала „Пожар!“, предаван на километри по стражеви кули.

— Чеп! Чеп! — крещи като обезумял друг мъж. Операторите бързат да застанат по местата си. Мексиканецът вдига светлоотразителя. Блондинката престава да си играе със себе си и оправя косата си на постелката.

Чак сега виждам причината за цялата суматоха. Един гол мъж става от стола си; демонстрира огромна ерекция. Целият екип го е чакал да си почине и да се върне за следващата сцена.

— Чеп! — вика Джесика. — Да започваме!

— Снимам! — отвръща операторът.

Мъжът с огромния пенис пристъпва наперено в центъра на помещението; едва сега забелязвам, че декорът е подбран така, че да прилича на стая в колежанско общежитие. На стената зад блондинката висят знаменца (уж от Харвард), а по пода са разхвърляни няколко книги. Забелязвам, че една от тях е „Война и мир“ на Толстой. Никога не вярвайте на твърденията, че сюрреализмът в киното е мъртъв.

— Започнете от „Изчукайте ме, професор Джонсън“ — нарежда Джесика.

— Изчукайте ме, професор Джонсън — казва блондинката.

— И още как — отвръща голият мъж, докато върви към излегналата се студентка. — Днес смятам да съм много твърд изпитващ.