Джон Гришэм - Беглецът

- И сега какво? - попита Тео.

- Каза ли на вашите?

- Не, но трябва. Не обичам да пазя тайни от тях, особено за нещо толкова важно. Сигурно ще се ядо­сат, когато им кажем какво сме свършили досега.

- Добре, съгласен съм. Кога искаш да им кажеш?

- Защо не веднага? И двамата са в кантората. Поне­делник е, така че ще вечеряме в „Робилио“ както вина­ги. Да отидем след половин час. Ще дойдеш ли с мен?

Въпросът беше сложен, защото Айк избягваше правната кантора „Буун и Буун“. Преди време работе­ше там, всъщност двамата с бащата на Тео бяха осно­вали първата правна кантора „Буун“ в същата сграда преди много години. И после се беше случило нещо лошо. Айк загази, напусна кантората по неприятен начин, изгуби правото си да упражнява адвокатската професия, влезе в затвора и сега избягваше всичко, свързано със старата фирма. Но благодарение на Тео трудните му взаимоотношения с Уудс Буун даваха признаци на подобрение. По време на първия процес срещу Дъфи чичо му се появи в кантората една вечер, когато съдия Гантри се беше отбил на важен разговор с цялото семейство.

Айк беше готов на почти всичко за племенника си.

- Разбира се, че ще дойда - съгласи се той.

- Супер! Ще се видим там.

Тео и Джъдж бързо си тръгнаха. След четири дни в столицата Тео страшно се радваше, че може отново да яхне велосипеда си и да прелита по улиците на Стра- тънбърг. Това си бяха неговите улици, познаваше вся­ка от тях, всяка алея, всеки пряк път. Не можеше да си представи какво е да си дете в големия град, където платната са задръстени от автомобили, а тротоарите - от минувачи.

Тео мина по дългия път до кантората, за да изчака да наближи пет и половина, когато Елза Милър щеше да затвори рецепцията, да заключи входната врата и да се прибере у дома. Елза беше рецепционистката и секретарката на кантората и много важен човек в жи­вота на семейство Буун. Беше като баба на Тео и в мо­мента би му се нахвърлила с удивителна енергия, още по-удивителна предвид нейните седемдесет години, и би го отрупала със стотици въпроси относно екскур­зията до Вашингтон. Тео просто не беше в настрое­ние, затова обиколи квартала няколко пъти, следван от Джъдж. Скри се зад едно дърво по-надолу по ули­цата - любимо негово скривалище - и остана там, до­като не видя колата на Елза да потегля. Влезе в сграда­та през задния вход и отиде право в кабинета на майка си. Както обикновено, тя говореше по телефона. Джъдж се настани на кучешкото легълце до бюрото на Елза, едно от трите му легла в кантората, а Тео се качи на горния етаж да провери какво прави баща му.

Уудс Буун пушеше лула и четеше някакъв нотари­ален акт. Бюрото му беше отрупано с папки и доку­менти, много от които оставаха недокоснати с месе­ци, може би дори с години. Той се усмихна, когато ви­дя Тео, и попита:

- Е, как мина екскурзията?

- Екстра беше, ще ти разкажа на вечеря. Сега тряб­ва да поговорим за нещо много важно.

- Какво си направил? - намръщи се изведнъж гос­подин Буун.

- Нищо, татко. Или поне не кой знае какво. Но виж, Айк идва насам и трябва да проведем семеен съвет.

- Айк ли? Семеен съвет? Защо това ме напряга?

- Не може ли просто да се видим с мама в заседа­телната зала и да обсъдим въпроса?

- Разбира се - отговори баща му, остави лулата си и се изправи.

Господин Буун последва Тео на долния етаж. Айк тъкмо чукаше на входната врата и Тео му отключи. Госпожа Буун надникна от кабинета си и попита:

- Какво става тук?

- Трябва да поговорим - обясни Тео.

Госпожа Буун удостои Айк с кратка прегръдка - по-скоро от любезност, отколкото от топли чувства. Тя погледна въпросително мъжа си, сякаш искаше да каже: „Какво е направил този път?“.

Когато се настаниха около кръглата маса, Тео раз­каза историята: миналия четвъртък във Вашингтон, след като излязъл от театър „Форд“, в претъпканото метро видял човек, който приличал на Пийт Дъфи, снимал го на видео, обадил се на Айк, Айк бързо от­пратил за Вашингтон, където също се натъкнал на Дъфи, проследил го до порутената му жилищна сграда, анализирал снимките с програмата „Фъзифейс“ и най-важното, двамата били убедени, че това наистина е Пийт Дъфи. Родителите му останаха безмълвни.

Айк носеше лаптопа си и след броени секунди Тео го свърза с големия екран на стената.

- Ето го. - Тео пусна видеото на забавен каданс. В един момент го спря и каза: - Това е най-хубавият ка­дър.

Беше профил на мъжа, който току-що беше сгънал вестника си.

Айк натрака нещо на клавиатурата си и екранът се раздели на две между този образ и другия, на Пийт Дъфи, от стара вестникарска снимка. Поставени един до друг, между двамата мъже имаше голяма прилика.