Джон Гришэм - Беглецът

- По кое време?

- Между четири и половина и пет. Той слезе на „Тенлитаун“. Проследих го на около триста метра от там и после го изгубих. Не исках да се отдалечавам много от метростанцията, не съм на своя територия, нали разбираш.

- Добре, това ми е достатъчно. Утре пристигам. Ти сигурно ще си зает цял ден.

- Цял ден и цяла нощ. Ще ходим в „Смитсониън“.

- Приятно прекарване. Ще ти пратя есемес утре вечер.

Тео си отдъхна, че в цялата операция вече участва и възрастен, макар и това да бе чичо му. Външността на Айк обаче го притесняваше. Той беше на около шейсет и пет, но не се съобразяваше с възрастта си. Носеше дългата си бяла коса на опашка. Имаше рунтава прошарена брада и обикновено се обличаше с фънки тениски, протрити стари джинси, странни очи­ла и сандали дори в студено време. С две думи, Айк Буун беше човек, чиято външност привличаше вни­манието. Живееше доста затворено, но въпреки това беше известен в града. Ако Пийт Дъфи някога го беше срещал или дори само зървал, най-вероятно щеше да го запомни. Айк със сигурност се нуждаеше от сери­озна дегизировка.

Дълго след като другите трима заспаха, Тео се взи­раше в мрака към тавана и размишляваше за Пийт Дъфи .и за извършеното от него убийство. От една страна, се вълнуваше, че ще участва в залавянето му, но от друга, тръпки го побиваха, като си представеше какво ще означава всичко това. Пийт Дъфи имаше опасни приятели, които все още се навъртаха из Стра­тънбърг.

Ако наистина се окажеше, че мъжът от влака е Пийт Дъфи, ако го заловяха и го върнеха за втори про­цес, Тео не искаше името му да бъде споменато.

Ами Айк? Той не даваше пет пари. Айк беше лежал в затвора три години. Не се страхуваше от нищо.

В девет часа в петък сутринта четирите автобуса от Стратънбърг спряха до източния вход на института „Смитсониън“ и всички осмокласници се изсипаха от тях. „Смитсониън“ бе най-големият музей в света - можеше да прекараш цяла седмица там и пак да не ви­диш всичко. Докато подготвяше този ден, господин Маунт обясни на випуска, че „Смитсониън“ всъщ­ност се състои от деветнайсет отделни музея и една зоологическа градина, а също от няколко колекции и галерии, като единайсет от деветнайсетте са разполо­жени покрай Националната алея. Там се помещаваха около 138 милиона експоната - всичко, което човек можеше да си представи, - затова наричаха „Смитсо­ниън“ тавана на нацията. Всяка година го посещава­ха трийсет милиона души.

Разделиха се на групи. Тео и още четиресет учени­ци се запътиха към Националния музей на Космоса. Прекараха там два часа, после се прегрупираха и се отправиха към Националния музей на американската история.

В два и половина Тео получи есемес от Айк, който гласеше: В града съм, каня се да проверя метрото. На Тео му беше омръзнало да обикаля залите и му се ис­каше да се измъкне, за да свърши малко детективска работа с Айк. В пет следобед имаше чувството, че е видял поне сто милиона експоната, и се нуждаеше от почивка. Качиха се на автобусите и се върнаха в хоте­ла за вечеря.

В шест и четиресет и пет, докато Тео си почиваше в стаята и гледаше телевизия, получи още един есемес от Айк: Във фоайето съм. Можеш ли да слезеш ?

Тео отговори: Разбира се. Каза на Чейс, Уди и Арън, че чичо му се е отбил в хотела и ще отиде да го види. След броени минути вече беше във фоайето, но не забеляза там Айк. Накрая един човек, седнал на бара, му помаха, и Тео осъзна, че това е чичо му. Тъ­мен костюм, кафяви кожени обувки, бяла риза без вра­товръзка и някаква барета, която скриваше бялата му коса. Дългата конска опашка беше пъхната под яката му Тео никога нямаше да го познае.

Айк пиеше кафе и се усмихваше на любимия си племенник.

- Е, покорихте ли столицата?

Тео въздъхна тежко, сякаш беше на края на силите си, и каза:

- Тази вечер ще гледаме документален филм в „Нюзеум“. Утре ще се качим на върха на обелиска, по­сле ще посетим военните мемориали. В неделя ще бъ­дем в Капитолия, Белия дом и Мемориала на Джеферсън, а в понеделник мисля, че ще бъда готов да се при­бера у дома.

- Ама се забавляваш, нали?

- Естествено, много. В театър „Форд“ беше адски готино. В Мемориала на Линкълн също. Засече ли ня­къде Пийт Дъфи?

- Ще посетите ли Мемориала на загиналите във Виетнамската война?

- Да, в програмата е.

- Е, когато отидете, потърси името на Джоел Фър- нис. Отраснахме заедно и завършихме гимназия по едно и също време. Той беше първият от окръг Стратън, който загина във Виетнам през шейсет и пета го­дина. Има още четирима, имената им са върху памет­ника пред съдебната ни палата. Сигурно си ги виждал.