Джон Гришэм - Беглецът

Уличните лампи в Стратьнбърг все още светеха, защото не се бе съмнало, но паркингът пред прогим­назията жужеше оживено. Сто седемдесет и петте ос­мокласници пристигаха със семейни автомобили и микробуси, карани от сънени родители, които изгаря­ха от нетърпение да се отърват от децата си за няколко дни. Хлапетата почти не бяха мигнали. До късно през нощта стягаха багажа си, въртяха се под завивките, скочиха от леглата си призори, за да се изкъпят и да напъхат по още нещо в саковете си, после събудиха родителите си и излапаха набързо закуската си. Бяха развълнувани като петгодишни хлапета, които чакат Дядо Коледа. В шест сутринта, както им беше поръча­но, всички едновременно се изсипаха в училището, където ги посрещна страхотна гледка - четири еднак­ви дълги и лъскави туристически автобуса, подреде­ни в редица, с включени фарове, които блестяха в мра­ка, и с бръмчащи дизелови двигатели.

Учебната екскурзия на осмокласниците! Шест ча­са с автобус до Вашингтон, три дни и половина раз­глеждане на забележителностите и четири нощи, пъл­ни с пакости в многоетажния хотел. За това учениците се бяха трудили осем месеца - продаваха понички в събота сутрин, измиха хиляди автомобили, почиства­ха крайпътни канавки, връщаха алуминиеви консерви в пунктовете за вторични суровини, помагаха на тър­говците в центъра на града, които ежегодно им даря­ваха средства, по Коледа продаваха по домовете пло­дови сладкиши, организираха търгове за използвано спортно оборудване, провеждаха състезания по сладкарство, колоездене и четене - с две думи, участ­ваха въодушевено във всяка що-годе доходоносна дейност, одобрена от организационния комитет. Всички приходи отиваха в една и съща сметка. Целта беше десет хиляди долара - сума, която със сигур­ност нямаше да е достатъчна за покриване на всички разходи по екскурзията, но щеше да гарантира провеждането ѝ. Те успяха да събрат близо дванайсет хиляди и всеки трябваше да доплати само по сто двайсет и пет долара.

Малко бяха учениците, които не можеха да си поз­волят тази сума, но в училището съществуваше стара традиция да се подсигури присъствието на всички де­ца. Така че осмокласниците до един заминаваха за Ва­шингтон заедно с десет учители и осем родители.

Теодор Буун беше на седмото небе от радост, че майка му не е сред доброволците за пътуването. Бяха обсъдили въпроса на вечеря. Баща му се оттегли рано с обичайното твърдение, че го чака много работа. От­начало майка му пожела да го придружи, но скоро раз­бра, че не ѝ е възможно. Тео провери графика ѝ в кан­тората и се осведоми, че тя ще има дела в съда, докато той се забавлява във Вашингтон.

На път за училището Тео седеше на предната се­далка и галеше по главата кучето си Джъдж, изтегна­ло се наполовина върху таблото, наполовина в скута му. Обикновено Джъдж седеше където си поиска и никой от семейството не му се караше.

- Вълнуваш ли се? - попита господин Буун.

На него се падна задължението да откара сина си, защото госпожа Буун се беше върнала в леглото да по­спи още един час.

- Ами да - отговори Тео, мъчейки се да прикрие въодушевлението си. - Лошото е, че ще пътуваме много дълго.

- Ще заспите още преди да излезете от града. Обсъдихме правилата, нали? Имаш ли въпроси?

- Вече толкова пъти говорихме - отвърна Тео с лека досада.

Родителите му бяха малко по-възрастни от обичай­ното, а той беше единственото им дете, затова поняко­га се държаха прекалено закрилнически. Едно от мал­кото неща, които дразнеха Тео, беше сериозното им отношение към правилата. Независимо кой ги е съз­дал, всички правила задължително се спазваха. Тео подозираше, че се държат така, защото са адвокати.

- Знам, знам - отвърна баща му. - Просто спазвай правилата, слушай учителите и не прави глупости. Помниш ли какво стана преди две години?

Че как би могъл Тео или който и да е негов съуче­ник да забрави какво се бе случило преди две години? Двама глупаци от горните класове - Джимбо Нанс и Дък Дефо - пуснали пълни с вода балони от коридора на петия етаж на хотела във фоайето долу. Никой не пострадал, но няколко човека здравата се намокрили и здравата се ядосали. Някой изпортил виновниците и родителите им трябвало да шофират шест часа по­сред нощ, за да си ги приберат, и после шест часа обратно до Стратънбърг. Джимбо бе казал, че пътят е адски дълъг. Двамата бяха отстранени от занятия за една седмица, а училището трябваше да търси друг хотел за екскурзията на следващия випуск. Случката се беше превърнала в градска легенда и се използва­ше за назидание пред Тео и всеки друг осмокласник, запътил се към Вашингтон.