Джон Гришэм - Беглецът

- Мислех, че си във Вашингтон - каза чичо му.

- Точно така. Айк, видях Пийт Дъфи в метрото. Сигурен съм, че е той.

- Смятах, че е в Камбоджа или някъде там.

- В момента не е. Тук е, във Вашингтон. Записал съм го на видео. Веднага ти го пускам по имейла. Виж го и ще ти звънна по-късно.

- Говориш сериозно, нали? - попита Айк и гласът му изведнъж прозвуча по-пискливо.

- Адски сериозно. Дочуване.

Тео бързо изпрати видеото на Айк, излезе от тоа­летната и се върна в залата.

След вечеря, когато се стъмни, всички осмоклас­ници се качиха в четирите автобуса и се запътиха към Мемориала на Линкълн. Там се струпаха край прочу­тата статуя на Линкълн, който седеше замислен, стис­нал ръкохватките на креслото си. Този човек усмихвал ли се е някога, зачуди се Тео. Прожекторите бяха насо­чени така, че по лицето на президента се образуваха сенки и статуята изглеждаше още по-величествена. С помощта на един парков охранител господин Бабкок, който явно беше голям почитател на Линкълн, поста­ви голям екран в основата на стълбите - петдесет и осем стъпала, да бъдем точни - и учениците се струпаха за бърза лекция. Слушаха в пълно мълчание, до­като господин Бабкок обобщаваше по-значимите съ­бития от живота на Линкълн - материал, който бяха минали и в училище. Докато говореше, господин Бабкок, който беше завладяващ оратор, показваше сним­ки на президента от различни етапи на живота му.

Учениците седяха на мраморните стъпала, но ни­кой не се въртеше, никой не шушукаше. Попиваха лекцията с огромен интерес. Тео отмести очи и погле­дът му попадна на Огледалното езеро непосредствено пред тях. Отвъд езерото, на около километър и поло­вина по-нататък, се извисяваше Паметникът на Джордж Уошинггьн, също идеално осветен. Още по-нататък, на края на Националната алея, беше Капитолият, чий­то купол блестеше в нощта. А когато Тео се обърна назад, се озова под погледа на президента Линкълн. Знаеше, че никога няма да забрави този миг.

Аплодираха господин Бабкок, когато приключи с лекцията. След това беше ред на госпожа Грийнуд, популярна афроамериканка, която преподаваше англий­ски на момичетата. Тя най-напред помоли всички да погледнат към Паметника на Джордж Уошинггьн и да се опитат да си представят Националната алея, пълна с близо четвърт милион души. Датата е 28 август 1963 г. и чернокожи от цяла Америка пристигат във Вашинг­тон с искания за справедливост и равенство. Пред­вожда ги млад баптистки свещеник от Атланта, който се казва д-р Мартин Лутър Кинг.

Докато говореше, госпожа Грийнуд прожектираше изображения на екрана, снимки на тълпата през онзи Ден, на участниците в похода, понесли лозунги. Обясни, че д-р Кинг произнесъл една от най-прочутите речи в американската история точно тук, на импровизиран по­диум, под гордия поглед на президента, премахнал робството. След това тя пусна запис на речта, съпътства­на от черно-бели кадри на д-р Кинг и неговата мечта.

Тео вече беше чувал и гледал речта, но в този мо­мент тя му подейства много по-вълнуващо. Докато думите на д-р Кинг отекваха в нощта, Тео погледна към Националната алея и се опита да си я представи в онзи ден с хилядите хора, които слушат безсмъртните слова.

Аплодираха и госпожа Грийнуд, след като приклю­чи. Господин Маунт обяви, че няма да има повече лек­ции. Учениците можеха да се поразходят край Огле­далното езеро за около един час. Тео си намери място на една пейка и изпрати есемес на Айк: Видя ли видео­то? Какво мислиш!

Явно Айк чакаше, защото веднага отговори: Мис­ля, че е Дъфи. Да се чуем.

ОК. По-късно.

В хотела, докато тримата му съквартиранти гледа­ха телевизия и чакаха господин Маунт да нареди да гасят лампите, Тео отиде в банята, заключи вратата и седна върху капака на тоалетната. Обади се на Айк, който явно пак го чакаше с телефона в ръка.

- Каза ли на някого? - попита той.

- Не, разбира се - отговори Тео. - Само на теб. Как­во ще правим?

- Мислих по въпроса и имам план. Утре ще взема някой ранен полет за Вашингтон, за да съм там до обед. Искам да съм в метрото, когато следобед Дъфи се качи във влака, и да го проследя колкото се може по-отблизо. Кажи ми в колко часа го видя, станцията и линията на метрото.

Тео вече си ги беше записал и ги беше запомнил.

- Червената линия. Качихме се от „Метро Сентър“, а той вече беше във влака, сигурен съм.

- Колко вагона имаше влакът?

- Ами, предполагам, седем-осем.

- А вие в кой се качихте?

- Не знам, някъде по средата.