Джон Гришэм - Беглецът

Господин Бабкок спря групата и посочи към краси­ва сграда от червени тухли на отсрещната страна на улицата, която явно беше важна.

- Това е театър „Форд“, където са простреляли президента Линкълн на четиринайсети април хиляда осемстотин шейсет и пета година. Както знаете, защо­то всички сте писали много реферати по история, Гражданската война тъкмо е приключила. Всъщност генерал Лий се е предал на генерал Грант само пет Дни по-рано в Съдебната палата на град Апоматокс във Вирджиния. Столицата Вашингтон е в добро на­строение, войната най-сетне е приключила, затова президентът и госпожа Линкълн решават да излязат някъде. „Форд“ е най-големият и най-величественият театър в града и семейство Линкълн често ходят там на концерти и представления. По онова време в театъ­ра има над две хиляди места, а пиесата „Нашият американски братовчед“ се играе пред пълна зала всяка вечер.

Изминаха половин пресечка и отново спряха. Гос­подин Бабкок продължи:

- И така, войната е свършила, но мнозина са на друго мнение. Един от тях на име Джон Уилкс Бут е привърженик на Конфедерацията. Той е известен ак­тьор и се е снимал с президента Линкълн само някол­ко месеца преди това на церемонията по случай встъпването му в длъжност за втори път. Господин Бут е разочарован от капитулацията на Юга и отчаяно иска да направи нещо в подкрепа на неговата кауза. Затова решава да убие президента. И тъй като персо­налът на театъра го познава, го допускат до ложата на семейство Линкълн. Бут прострелва президента в тила, скача на сцената, чупи си крака, но успява да из­бяга през задната врата.

Господин Бабкок се обърна и кимна към сградата до тях.

- Това е Питърсън Хаус, която по онова време е пансион. Донасят президента Линкълн тук, където ле­карите му се грижат за него цяла нощ. Новината бързо се разчува. Събира се тълпа и пристигат войници от федералната армия, които охраняват сградата. Прези­дентът Линкълн умира тук на сутринта. На петнайсе­ти април хиляда осемстотин шейсет и пета година.

Край на лекцията. Най-накрая пресякоха улицата и влязоха в театър „Форд“.

Два часа по-късно Тео се наслуша на историята около убийството на Линкълн. Да, интересна беше, спор няма, оценяваше и историческата ѝ значимост, но беше време да продължат. Най-интересният експо­нат беше долу, в музея под сцената, където беше изло­жен истинският пистолет на Бут.

Беше почти четири и половина, когато излязоха от­ново на Десета улица и се запътиха към метростанцията. Движението беше още по-натоварено, тротоари­те - още по-оживени. Влакът им беше претъпкан с хора, които се прибираха у дома след работа, и сякаш се движеше по-бавно. Тео стоеше по средата на ваго­на, сред навалицата, близо до Чейс и Ейприл, докато влакът се клатеше и тракаше по релсите. Огледа сери­озните лица на пътниците - никой не се усмихваше. Всички изглеждаха уморени. Не беше сигурен къде ще живее, когато порасне, но едва ли щеше да е в огро­мен град. Стратънбърг май беше идеален - нито пре­калено голям, нито прекалено малък. Без задръства­ния. Без гневно надуване на клаксони. Без претъпка­ни тротоари. Не искаше да отива и да се връща от ра­бота с влак.

Един мъж, който седеше притиснат между две же­ни, смъкна вестника си, за да го разлисти. Беше на няма и три метра от Тео.

Стори му се познат, странно познат. Тео си пое дъл­боко дъх и успя да се провре между двама мъже сред тълпата. Приближи се с около метър и вече виждаше по-ясно лицето на мъжа.

И преди го беше виждал, но къде? В него имаше нещо различно, може би косата му беше по-тъмна или пък очилата бяха нови. Внезапно прозрението връх­летя Тео, все едно го удариха с тухла по главата: това беше Пийт Дъфи.

Кой е Пийт Дъфи ли? Най-издирваният човек в ис­торията на Стратънбърг и на окръг Стратън. Седми в списъка на десетте най-издирвани от ФБР престъпни­ци. Човекът, обвинен в убийството на жена си, който беше съден в Стратънбърг на процес, воден от съдия Хенри Гантри и наблюдаван от Тео и съучениците му. Човекът, който се размина на косъм с присъдата, кога­то съдия Гантри обяви процеса за невалиден. Чове­кът, избягал от града посред нощ и изчезнал безслед­но.

Мъжът отново свали вестника и отгърна страница­та. Озърна се и Тео се скри зад един пътник. Двамата бяха кръстосали погледи непосредствено след проце­са.

Сега Дъфи имаше прошарени мустаци. Лицето му отново се скри зад вестника.

Тео се скова от нерешителност. Нямаше представа как да постъпи. Влакът спря, качиха се още пътници. После спря отново на Дюпон Съркъл. Следващата спирка беше „Удли Парк“. По нищо не личеше Дъфи да се готви да слиза. Изглежда, не носеше куфарче, чанта или раница като останалите пътници. Тео се промуши по-напред, като се отдалечи от съучениците си. Чейс както обикновено беше в друг свят. Ейприл не се виждаше никъде. Тео чу как господин Бабкок предупреждава учениците да се приготвят за слизане. Тео се отдалечи още мъничко.