Джон Гришэм - Беглецът

- Само си помисли - обади се Айк. - В момента ви­деото, което си заснел, се анализира от най-добрите специалисти в света. Жестоко, а?

- Аха. Айк, не сме го обсъждали, но сигурно си мис­лил по въпроса за парите от наградата. Предлагат сто хиляди долара за информация, която ще помогне за ареста на Пийт Дъфи и за подвеждането му под съдеб­на отговорност. Знаеш го, нали?

- Всеки го знае. Да, мислих по въпроса. Ти какво би направил с толкова пари?

- Ами мисля, че ти трябва да получиш някаква част. Какво ще кажеш да си ги поделим?

- Още не сме стигнали дотам, Тео. Най-напред трябва да го заловят. А после остава и „незначителни­ят“ въпрос дали ще могат да го осъдят. Дъфи има стра­хотни адвокати, които ще подготвят силна защита точно като миналия път. Знаеш, че обвинението щеше да изгуби, ако съдия Гантри не беше анулирал процеса. Няма да е лесно да се стигне до осъдителна присъда.

- Знам, бях там. Но това беше, преди да научим за Боби Ескобар. Той е очевидец, Айк. Видял е как Пийт Дъфи се измъква от дома си точно по времето, когато е била убита жена му. И е намерил ръкавиците за голф, с които бил Дъфи, когато удушил съпругата си.

- Така е, но нека да изчакаме присъдата, преди да говорим за парите от наградата.

- Добре. И все пак, ти какво ще направиш с петде­сет хиляди долара?

- Престани!

***

В четири и половина Тео седна на бюрото си в кан­тората с кучето в краката си, зае се с домашните си, но често поглеждаше към часовника на стената. Затвори очи и си представи претъпкания влак в метрото, който спира на станция „Джудишъри Скуеър“.

Във влака има десетина агенти, дегизирани по раз­личен начин, които наблюдават и чакат. Вратите се от­варят и във влака нахлува тълпа от пътници. Един от тях е Пийт Дъфи. Не след дълго той е разпознат от агент, който прошепва в микрофона си: „Субектът идентифициран, четвърти вагон, задната половина“. Дъфи чете вестник, без да подозира, че животът му като беглец е към своя край. Без да подозира, че ще го арестуват и откарат обратно в Стратънбърг. На „Мет­ро Сентър“ във вагона се качват още агенти, някои за­стават толкова близо до Дъфи, че могат да го докоснат. Но чакат. Те са професионалисти. Шептят по микро­фоните си, изпращат есемеси по мобилните си, возят се на влака, все едно за тях е ежедневие, и не след дъл­го пристигат на „Тенлитаун“. Дъфи сгъва вестника, пъхва го под мишница, изправя се и когато влакът спи­ра и вратите се отварят, слиза на перона като всички останали. На гарата го чакат още агенти. Тръгват по­дир Дъфи по тихите зелени улички на Северозападен Вашингтон, следят го на всяка крачка. Когато завива по Четиресет и четвърта улица, се озовава лице в лице с въоръжени мъже в черни шлифери. Единият казва:

- ФБР, господин Дъфи, арестуван сте.

Дъфи едва не припада. Или пък окото му не мига? Изпитва ли облекчение, че животът му като беглец е приключил? Вероятно не. Тео подозира, че Дъфи би предпочел да живее в нелегалност. Слагат му белез­ници и го повеждат към микробус без обозначителни знаци. Той не казва нищо, нито думичка. В ареста се обажда на адвоката си.

В пет часа Тео се взираше в телефона върху бюро­то си. Обади се на Айк, но той нямаше новини и го посъветва да не се тревожи. Щели да пипнат Дъфи, но може би не днес. Сигурно утре. Търпение.

Сериозно, Айк?, помисли си Тео. Колко тринай- сетгодишни познаваш, които умеят да са търпеливи?

Когато се мръкна и още нямаха новини от ФБР, се­мейство Буун извървяха трите пресечки от кантората до приюта на Хайланд Стрийт. Веднъж седмично ра­ботеха там като доброволци. Започнаха от кухнята, където си вързаха престилки и раздаваха супи и санд­вичи с неизменни усмивки и сърдечни поздрави. По­вечето лица им бяха добре познати - на хора, които или живееха там, или ходеха да вечерят седмици на­ред. Тео знаеше дори имената на някои деца. Прию­тът осигуряваше постоянен подслон на петдесетина бездомници, включително на няколко семейства. Ос­вен това раздаваше обяд и вечеря на стотина души. След като поднесоха храна на всички, семейство Буун хапнаха набързо на крак в ъгъла на трапезария­та. Зеленчукова супа с царевичен хляб и кокосова бисквита за десерт. Това не беше любимата храна на Тео, но не беше и лоша. Винаги когато се хранеше в приюта, наблюдаваше лицата на хората. Някои гледа­ха безизразно или отнесено, сякаш не бяха сигурни къде се намират. Повечето обаче се радваха, че отно­во имат топла храна.

Госпожа Буун и още няколко адвокатки в града да­ваха безплатни правни консултации в приюта, за да помогнат на жените и техните семейства. След вечеря тя влезе в една малка стаичка и започна да се среща с клиенти. Тео отиде в стаята за игри, където помагаше на децата с домашните. Господин Буун се настани в единия край на масата за хранене и се зае да преглеж­да документите на бездомни хора, изгонени от жили­щата им.