Джон Гришэм - Беглецът

- Кой знае? Твърде вероятно е Пийт да не е толкова глупав, колкото го мислят. Живее като беглец, обявен за издирване, така че сигурно се е научил да си отваря очите на четири. ФБР са се втурнали като хрътки и Дъфи е надушил проблеми. Забелязал е, че го наблю­дават някакви непознати лица, и понеже така или ина­че си е уплашен, е решил да се спотаи за известно вре­ме, да промени рутината си, да се качи на друг влак, да мине по друга улица, да облече друг костюм. Във Ва­шингтон има два милиона души, а той знае как да се слее с тълпата.

- Сигурно.

- Цяла нощ са наблюдавали сградата, но той не се е прибрал. Което показва, че е надушил нещо. Най-ве­роятно никога повече няма да го намерят.

- Жалко.

- Както и да е, засега не можем да направим повече.

- Благодаря, Айк.

Тео пъхна телефона в джоба си и отиде да съобщи на родителите си. В сряда обикновено си поръчваха храна от „Златният дракон“. Той обожаваше ки­тайските ястия. Вечеряха на подноси в дневната и гле­даха повторението на сериала „Пери Мейсън“ - друго любимо нещо на Тео. По средата на първия епизод майка му отбеляза:

- Тео, почти не си докоснал храната си.

Той бързо натъпка устата си със скариди в слад- ко-кисел сос и отговори:

- Нищо подобно. Много е вкусно, а аз умирам от глад.

Тя го измери с един от своите изпитателни погледи и отсече:

- Добре де, обаче аз знам истината.

- Тревожиш ли се, Тео? - попита баща му.

- За какво?

- Ами не знам. Може би, че ФБР не успяха да зало­вят Пийт Дъфи.

- Не съм се замислял по въпроса.

Баща му се усмихна, дъвчейки, и стрелна госпожа Буун с многозначителен поглед. Когато отново насо­чиха поглед към телевизора, Тео се пресегна и даде на Джъдж яйчено ролце - най-любимото му китайско яс­тие.

Рано в четвъртък сутринта Тео закусваше сам с обичайната купа корнфлейкс ,Нириос“ и чаша порто­калов сок. Джъдж закусваше в краката му със същото - без портокаловия сок. Баща му беше излязъл, за да пие кафе с обичайната си компания в центъра на гра­да. Майка му беше в дневната, пиеше диетичен сок и четеше сутрешния вестник. В главата на Тео не се въртеше конкретна мисъл, той просто си се мотаеше и не си търсеше нито белята, нито някое приключение, когато телефонът звънна.

- Тео, вдигни, моля те - провикна се майка му.

Донякъде познат глас каза доста сковано:

- Обажда се агент Маркъс Слейд от ФБР. Може ли да говоря с господин или госпожа Буун?

- Разбира се - отговори Тео и гърлото му се сви.

Ето това е, стрелна се през главата му, погнали са ме! Бесни са, че са пропилели толкова време заради мен. Закри слушалката с ръка и се провикна:

- Мамо, от ФБР.

На колко осмокласници в Стратънбърг им се нала­га да си имат вземане-даване с ФБР, запита се той. Майка му вдигна от дневната и Тео се изкуши да оста­не на линията и да слуша разговора, но бързо промени решението си. Защо да си създава проблеми? Скри се в рамката на вратата към дневната само колкото да не го вижда майка му, и чуваше гласа ѝ, но не разбираше какво казва. Когато тя затвори, Тео хукна обратно към стола си и напълни уста с корнфлейкс. Госпожа Буун влезе в кухнята, изгледа го така, все едно е застрелял някого, и каза:

- Бяха от ФБР.

Ама сериозно ли?!

- Помолиха да се срещнат с нас днес сутринта в кантората. Твърдят, че е спешно.

От една страна, Тео се зарадва, че отново ще про­пусне училище, но от друга, действителността връх­летя бързо: ФБР се бяха ядосали и искаха да се срещ­нат с него очи в очи, за да го скастрят.

- Какво искат? - попита Тео.

- Агентът не ми каза. В момента пътуват насам, ще се срещнем с тях в девет часа.

- Ние ли? И аз?

- Да, поканен си.

- Боже, мамо, не искам да пропускам училище - заяви Тео със сериозно изражение.

Честно казано, в този момент предпочиташе да се метне на велосипеда и да хвръкне към училището.

Един час по-късно висяха в заседателната зала и чакаха Айк, който сутрин не ставаше за нищо. Най-на­края той пристигна, подпухнал и раздразнителен, и веднага отиде да си налее кафе. Няколко минути след него влязоха агентите Слейд и Акърман и поздравиха всички. Госпожа Буун затвори вратата, защото Елза се навърташе наоколо и слухтеше. Винс, правният по­мощник в кантората и един от най-близките съюзни­ци на Тео, също се мотаеше наблизо, изгарящ от лю­бопитство. И Дороти, секретарката на господин Буун, беше пуснала радара, защото всички основания да е нащрек бяха налице: 1. Тео отново пропускаше учеб­ни занятия, 2. Айк беше тук и 3. ФБР пак бяха при­стигнали.