Джон Гришэм - Беглецът

В осем и двайсет Тео получи есемес от Айк. Обади ми се веднага. Излезе навън и натисна бутона за бързо набиране.

- Току-що говорих с ФБР - съобщи Айк. - Агент Слейд ми се обади с последните новини. Всичко е ми­нало по план, ангажирали са пет-шест агенти, но от Дъфи няма и следа. Нищо. Наблюдавали са сградата три часа, обаче не са го видели. Не са претърсили апартамента, защото не могат, преди да го арестуват.

- И какво означава това?

- Ами не съм сигурен. Дъфи е умен, възможно е да не разчита само на едно жилище. Може да е забелязал подозрителен човек, който прекалено дълго се е взи­рал в него. Кой знае?

- Какъв е планът?

- Утре ще опитат отново. Ще наблюдават апарта­мента му цяла нощ, ще видят дали няма да се покаже на сутринта и ще следят влаковете. Но знаеш как е - в час пик с метрото пътуват около един милион души. Ще ти звънна, щом науча нещо.

Тео беше съкрушен. Досега вярваше, че със своите неограничени ресурси и техника ФБР ще арестуват Дъфи още преди полунощ. Върна се в приюта да съ­общи на родителите си как стоят нещата.

В сряда по време на първия час по испански при госпожа Моник мислите на Тео се рееха по улиците на Вашингтон. Налегна го страх, че е направил гаф. Може би се беше припознал и сега десетки агенти и специалисти на ФБР си губеха времето да се возят на влакове, да следят не когото трябва, да анализират безполезното видео и „да си гонят опашката“, както обичаше да казва Айк.

По време на втория час, геометрия при госпожица Гарман, на Тео му хрумна ужасната мисъл, че може да пострада. Ами ако ФБР му се ядосаха, задето ги е под­вел? И ако този човек някак си научеше, че той, Теодор Буун, тайно го е заснел на видео и е осведомил ФБР? Щяха ли да го арестуват? И да го съдят за клевета?

На обяд Тео не можеше да преглътне почти нищо. Ейприл разбра, че нещо не е наред. Той обясни, че го боли коремът. И наистина го болеше. Тя поразпита в опит да узнае истината, но Тео се затвори и не разкри нищичко. Как да кажеш на някого, дори на близък приятел, че си се забъркал с ФБР и че може би си до­пуснал огромна грешка? Той издържа някак химията с господин Тъбчек, физическото с господин Тайлър, занималнята с господин Маунт и помоли да го осво­бодят от клуба по дебати. Броеше минутите до по­следния звънец, после хукна на сигурно място в кан­тората „Буун и Буун“. Родителите му нямаха новини от ФБР. Звънна на Айк, но той не вдигна.

Докато Тео се спотайваше в кабинета си и Джъдж лежеше в краката му, Елза нахлу вътре с чиния кексчета, които беше приготвила специално за него. Настоя той да отиде да седне при нея на рецепцията и да ѝ разкаже всичко за екскурзията до Вашингтон. Тео ня­маше избор, макар че всъщност не обичаше кексчета. Джъдж го последва към предната част на сградата, къ­дето Тео поседя половин час и си бъбри с Елза, докато тя вдигаше телефона и се занимаваше с делата на кан­тората. По едно време се появи майка му и го попита дали си е написал домашните. Тео отговори: „Почти“. Десет минути по-късно мина баща му с някакви доку­менти в ръка и също го попита дали си е написал до­машните. Тео отговори: „Почти“. Елза приключи на­бързо с едно телефонно обаждане и каза:

- Е, май е най-добре да приключиш с домашните.

- Май да - отговори Тео и се върна в кабинета си.

Родителите му бяха адвокати, затова в семейството властваха доста правила. Едно от най-досадните бе­ше, че очакваха от Тео да заляга над учебниците, до­като стои в кантората им следобед. Очакваха от него само отлични оценки и той им ги носеше. Получеше ли петица, извиваха вежди, а той ги питаше само шес­тици ли са имали като деца. Ама разбира се. Нима всички родители не са били пълни отличници в слав­ните минали дни? В четвърти клас Тео получи четвор­ка по математика и имаше чувството, че те са готови да го изпратят в изправителен дом. Една-единствена проклета четворка и направо настъпи краят на света.

Не успяваше да се съсредоточи и домашните му бяха скучни както обикновено.

Айк се обади малко след шест.

- Току-що говорих с ФБР - каза той. - Още лоши новини. Отново са наблюдавали метрото, но няма и следа от нашия човек. Изглежда, пак се е изпарил.

- Не мога да повярвам - промърмори Тео. От една страна, изпита облекчение, че Дъфи е избягал и той няма да се замесва допълнително. От друга страна, се чувстваше неловко, че е предизвикал цялата бърко­тия. Отново се запита защо изобщо си пъха носа във всичко това. - Какво се е случило според теб? - попи­та той.