- Насам.
Пред залата за пристигащи, на забранено за паркиране място, ги чакаше черен джип, но летищната полиция, изглежда, не му обръщаше внимание. Всички се качиха и младият Теодор Буун беше откаран като някоя важна персона. Двамата с Айк седяха на задната седалка и слушаха как четиримата агенти разговарят задруги хора от ФБР. Докато прелитаха покрай скулптурния ансамбъл „Иво Джима“, Тео се загледа в далечината и се полюбува на Паметника на Джордж Уо- шингтън. Само преди шест дни се беше качил чак на върха му и беше съзерцавал града. Прекосиха река Потомак по Мемориъл Бридж и се запровираха из уличното движение.
По време на полета Тео проучи картите на улиците и спирките на метрото в централната и северозападната част на Вашингтон. Искаше да знае точно къде е бил във всеки един момент. Когато завиха по Конститюшън Авеню, той погледна надясно към Мемориала на Линкълн. Минаха покрай Огледалното езеро и продължиха по протежение на Националната алея. Завиха наляво по Дванайсета улица и се запътиха на север точно когато уличното движение стана по-натоварено. Близо до станция „Метро Сентър“ спряха неочаквано пред хотел „Мариот“. Отново паркираха на забранено място, но бързо отпратиха портиерите.
Явно от ФБР не се притесняват, че може да им вдигнат колите, помисли си Тео.
Бяха се погрижили за регистрацията в хотела. Качиха се с асансьора до петия етаж и бързо ги отведоха до стая 520.
- Настанен си в съседната стая, Тео - обясни един агент, - а господин Буун е до теб с междинна врата. - Погледна към Слейд и Акърман и добави: - Момчета, вие сте отсреща.
Вратата се отвори и влязоха в голям апартамент, пълен с още агенти, нито един от които не носеше тъмен костюм. По-възрастен мъж с прошарена коса пристъпи напред с широка усмивка и каза:
- Здравейте, аз съм Даниъл Фрай и съм ръководителят на този екип. Добре дошли във Вашингтон.
Отне известно време да се ръкуват с всички и да се запознаят. Имаше шестима агенти, плюс Фрай, всички облечени различно. Един носеше тъмнокафяв спортен екип, на чието горнище имаше надпис „Университет Мисисипи“. Друг беше по джинси и туристически обувки и имаше вид на човек, който идва направо от гората. Една жена беше облечена в бяла моряшка униформа. Друга агентка преспокойно можеше да мине за бездомна. Слабичко момче, наглед връстник на Тео, беше облечено като ученик, снабден с раница и с обица. Косата на шестия беше дълга като на Айк, а човекът изглеждаше също толкова раздърпан. Фрай пък все едно пристигаше от голф игрището.
Всички се държаха много дружелюбно и, изглежда, се забавляваха от перспективата да работят с тринайсетгодишно момче. Тео много се вълнуваше и се стараеше да не се хили глупаво. Агентите бяха насядали небрежно из стаята. Върху едно канапе бяха натрупани пуловери и шапки.
- Добре, Тео - поде Даниъл Фрай, - да караме поред. Кой е любимият ти отбор?
- „Минесота Туинс“.
Фрай се намръщи, неколцина от останалите - също.
- Странно. Ти не си от Минесота. Защо „Туинс“?
- Защото в Стратънбърг никой друг не вика за тях.
- Ясно. Проблемът е, че нямаме нищо на „Туинс“ - махна с ръка Фрай към колекцията от дрехи на канапето.
- Имате ли нещо на „Ню Йорк Янкис“? - попита Айк.
- Не си падам по „Янкис“ - изстреля Тео и разсмя няколко човека.
- Добре, какво ще кажеш за „Редскинс“ - попита Фрай.
- По-скоро не - каза Тео.
Още смях.
- „Нешънълс“?
- Става, тях ги харесвам.
- Чудесно. Ето че постигнахме напредък. Ще те облечем с това червено яке на „Нешънълс“ със съответната шапка.
- Без шапка - възрази Тео.
- Извинявай, но според нас трябва да си с шапка. Тя е част от дегизировката.
- Добре, обаче не шапка на „Нешънълс“. Ще си сложа някоя от моите.
- Добре, добре. След малко ще я видим. А сега ето какъв е планът.
Едната стена беше заета от голяма карта на Централен Вашингтон, а над нея имаше редица увеличени снимки, всичките на господин Дъфи. Фрай пристъпи към стената и посочи едно място с надпис „Мариот“.
- Ние сме тук. Станция „Метро Сентър“ е зад ъгъла. Там си се качил на влака миналия четвъртък, нали?
- Да, сър.
- А Дъфи вече е бил във влака, така ли?
- Да, сър.
- Между другото, наричаме го с кодовото име Каубой.
- И „Каубойс“ не харесвам - каза Тео.
Още смях.
- Ама ти кого харесваш? Кой ти е любимият футболен отбор?
- „Грийн Бей Пекърс“.
- Добре, ще използваме Пекър. Съгласни ли са всички? - попита Фрай и огледа хората от екипа си.
Читать дальше