Джон Гришэм - Беглецът

- Насам.

Пред залата за пристигащи, на забранено за парки­ране място, ги чакаше черен джип, но летищната по­лиция, изглежда, не му обръщаше внимание. Всички се качиха и младият Теодор Буун беше откаран като някоя важна персона. Двамата с Айк седяха на задната седалка и слушаха как четиримата агенти разговарят задруги хора от ФБР. Докато прелитаха покрай скулп­турния ансамбъл „Иво Джима“, Тео се загледа в дале­чината и се полюбува на Паметника на Джордж Уо- шингтън. Само преди шест дни се беше качил чак на върха му и беше съзерцавал града. Прекосиха река Потомак по Мемориъл Бридж и се запровираха из уличното движение.

По време на полета Тео проучи картите на улиците и спирките на метрото в централната и северозапад­ната част на Вашингтон. Искаше да знае точно къде е бил във всеки един момент. Когато завиха по Конститюшън Авеню, той погледна надясно към Мемориала на Линкълн. Минаха покрай Огледалното езеро и про­дължиха по протежение на Националната алея. Зави­ха наляво по Дванайсета улица и се запътиха на север точно когато уличното движение стана по-натоварено. Близо до станция „Метро Сентър“ спряха неочаквано пред хотел „Мариот“. Отново паркираха на за­бранено място, но бързо отпратиха портиерите.

Явно от ФБР не се притесняват, че може да им вдиг­нат колите, помисли си Тео.

Бяха се погрижили за регистрацията в хотела. Ка­чиха се с асансьора до петия етаж и бързо ги отведоха до стая 520.

- Настанен си в съседната стая, Тео - обясни един агент, - а господин Буун е до теб с междинна врата. - Погледна към Слейд и Акърман и добави: - Момчета, вие сте отсреща.

Вратата се отвори и влязоха в голям апартамент, пълен с още агенти, нито един от които не носеше тъ­мен костюм. По-възрастен мъж с прошарена коса пристъпи напред с широка усмивка и каза:

- Здравейте, аз съм Даниъл Фрай и съм ръководи­телят на този екип. Добре дошли във Вашингтон.

Отне известно време да се ръкуват с всички и да се запознаят. Имаше шестима агенти, плюс Фрай, всички облечени различно. Един носеше тъмнока­фяв спортен екип, на чието горнище имаше надпис „Университет Мисисипи“. Друг беше по джинси и туристически обувки и имаше вид на човек, който идва направо от гората. Една жена беше облечена в бяла моряшка униформа. Друга агентка преспокой­но можеше да мине за бездомна. Слабичко момче, наглед връстник на Тео, беше облечено като ученик, снабден с раница и с обица. Косата на шестия беше дълга като на Айк, а човекът изглеждаше също тол­кова раздърпан. Фрай пък все едно пристигаше от голф игрището.

Всички се държаха много дружелюбно и, изглеж­да, се забавляваха от перспективата да работят с тринайсетгодишно момче. Тео много се вълнуваше и се стараеше да не се хили глупаво. Агентите бяха нася­дали небрежно из стаята. Върху едно канапе бяха на­трупани пуловери и шапки.

- Добре, Тео - поде Даниъл Фрай, - да караме по­ред. Кой е любимият ти отбор?

- „Минесота Туинс“.

Фрай се намръщи, неколцина от останалите - съ­що.

- Странно. Ти не си от Минесота. Защо „Туинс“?

- Защото в Стратънбърг никой друг не вика за тях.

- Ясно. Проблемът е, че нямаме нищо на „Туинс“ - махна с ръка Фрай към колекцията от дрехи на кана­пето.

- Имате ли нещо на „Ню Йорк Янкис“? - попита Айк.

- Не си падам по „Янкис“ - изстреля Тео и разсмя няколко човека.

- Добре, какво ще кажеш за „Редскинс“ - попита Фрай.

- По-скоро не - каза Тео.

Още смях.

- „Нешънълс“?

- Става, тях ги харесвам.

- Чудесно. Ето че постигнахме напредък. Ще те облечем с това червено яке на „Нешънълс“ със съот­ветната шапка.

- Без шапка - възрази Тео.

- Извинявай, но според нас трябва да си с шапка. Тя е част от дегизировката.

- Добре, обаче не шапка на „Нешънълс“. Ще си сложа някоя от моите.

- Добре, добре. След малко ще я видим. А сега ето какъв е планът.

Едната стена беше заета от голяма карта на Центра­лен Вашингтон, а над нея имаше редица увеличени снимки, всичките на господин Дъфи. Фрай пристъпи към стената и посочи едно място с надпис „Мариот“.

- Ние сме тук. Станция „Метро Сентър“ е зад ъгъ­ла. Там си се качил на влака миналия четвъртък, нали?

- Да, сър.

- А Дъфи вече е бил във влака, така ли?

- Да, сър.

- Между другото, наричаме го с кодовото име Кау­бой.

- И „Каубойс“ не харесвам - каза Тео.

Още смях.

- Ама ти кого харесваш? Кой ти е любимият фут­болен отбор?

- „Грийн Бей Пекърс“.

- Добре, ще използваме Пекър. Съгласни ли са всички? - попита Фрай и огледа хората от екипа си.