Джон Гришэм - Беглецът

Слейд влезе пръв и започна:

- Минаваме направо на въпроса. Не открихме ни­какви следи от Пийт Дъфи. Според нас е сменил квар­тирата си. Също така сме убедени, че той е човекът от видеото, и имаме причина да смятаме, че все още е във Вашингтон. - Агентът направи пауза, сякаш чака­ше някой от семейство Буун да попита откъде им е из­вестно това, но те мълчаха. Той продължи: - Бихме искали Тео и Айк да се върнат във Вашингтон и да ни помогнат с издирването.

Акърман побърза да се намеси:

- Вие двамата сте го забелязали първия път. Знаете как изглежда, защото сте го виждали преди, тук, в Стратънбърг. Тео, ти спомена нещо по време на пър­вата ни среща - че разпознаваш походката му, нали?

Тео се зачуди как да реагира. Беше ужасен, когато всички седнаха около масата преди броени секунди, но сега изведнъж се заинтригува от възможността за ново пътуване до Вашингтон. И то по покана на ФБР! Не бяха дошли да го арестуват, искаха да обединят сили.

- Ами... добре - смотолеви той.

- Кажи ни повече за походката му - подкани го агент Слейд.

Тео погледна наляво към майка си, после надясно към баща си. Прокашля се и каза:

- Преди време прочетох един шпионски роман, в който се разказваше как руски шпиони, май от КГБ, следили някакъв американец.

- Точно така, от КГБ - потвърди Слейд.

- Американецът знаел, че всяко лице е различно и че всяко лице може лесно да се маскира. Но също така знаел, че всеки човек има отличителна походка, която много по-трудно се променя. Затова си сложил камъ­че в едната обувка - да му убива и да го кара да стъпва накриво. Отскубнал се от руснаците и избягал. По-късно го убили, но не заради камъчето в обувката.

- И ти можеш да познаеш Пийт Дъфи по походка­та, така ли? - попита Акърман.

- Не съм сигурен, но когато миналия четвъртък го проследих от влака, разпознах походката му. В нея няма нищо странно, просто така си ходи. Виждал съм го няколко пъти по време на процеса тук.

Родителите му го гледаха намръщено, все едно го­вореше врели-некипели. Но Айк се беше ухилил ши­роко и открито се радваше на племенника си.

- Нека да изясним нещата - намеси се господин Буун. - Искате Тео да се върне във Вашингтон и да наблюдава хората, които ходят по улицата, така ли?

- Да. Искаме и пак да се качи в метрото с надежда­та този път да ни провърви. Тео и Айк. Вероятността е слаба, но нямаме какво да губим.

Айк се засмя и каза грубо:

- Това ми хареса. ФБР е най-могъщата организа­ция за борба с престъпността на света, разполага с най-добрата техника, която може да се купи с пари, но разчита на тринайсетгодишно хлапе, което мисли, че може да познае човек по походката му.

Акърман и Слейд въздъхнаха дълбоко, подминаха думите на Айк и продължиха нататък.

- Ще поемем разходите за самолетните ви билети. И на двамата. Ще ви придружим, а там ще бъдете за­обиколени от агенти на ФБР. Няма никаква опасност - обясни Слейд.

- Звучи опасно - отбеляза госпожа Буун.

- Ни най-малко - възрази Акърман. - Дъфи няма да нарани никого повече. Защо да си навлича нови проблеми?

- Колко време ще отсъства Тео? - попита господин Буун.

- Немного. Днес е четвъртък. Ако побързаме и хванем полета по обед, ще пристигнем във Вашинг­тон навреме за часа пик в метрото. Ще наблюдаваме в късния следобед, довечера, утре и в събота ще го вър­нем у дома.

-Тео съумя да запази сериозно изражение и да не из­дава вълнението си. Майка му едва не провали всич­ко, като каза:

- Мисля, че един от двама ни също трябва да оти­де, Уудс.

- Съгласен съм, но аз имам две големи сделки в пе­тък - каза той.

- А аз трябва да съм в съда утре - каза тя.

Типично в техен стил. Родителите му постоянно се надпреварваха кой да изглежда по-зает от другия.

- Спокойно - намеси се Айк. - Аз ще се погрижа за Тео. Пътуването е кратко и съм съгласен, че няма опасност.

- Ще отсъства от училище два дни - отбеляза май­ка му.

Забележката ѝ увисна над масата като злокобна не­преодолима пречка, докато Слейд не каза:

- Да, много съжаляваме за това, но съм сигурен, че той ще навакса после. Въпросът е много важен, госпо­жо Буун, и наистина се нуждаем от помощта на сина ви и на Айк. Какво ще кажеш, Тео?

- Мразя да пропускам часове, но щом настоявате...

Думите му развеселиха петимата възрастни.

Когато Тео, Айк, Слейд и Акърман кацнаха на ле­тище „Роналд Рейгън“ във Вашингтон, там ги по­срещнаха още двама агенти на ФБР със същите тъм­носини костюми и тъмносини вратовръзки и със съ­щите сериозни изражения. Запознаха се набързо - стиснаха здраво ръката на Тео и се държаха с него като с голям мъж. Единият му взе сака и каза: