Джон Гришэм - Беглецът

Най-сетне госпожа Буун каза:

- Ами май е един и същ човек.

Неизменният скептик господин Буун се обади:

- Аз не съм толкова сигурен.

- О, той е - увери ги Айк без почти никакво съмне­ние.

- Дори походката му е като на Пийт Дъфи - добави Тео.

- И къде си виждал походката на Дъфи? - попита баща му.

- По време на процеса. Вървяхме след него и адво­катите му през първия ден от процеса. Помня го съв­сем ясно.

- Пак ли си започнал да четеш кримки? - попита госпожа Буун.

Двамата с господин Буун още се взираха в изобра­женията на екрана. Тео не отговори.

- Какво сте намислили? - обърна се господин Буун към Айк.

- Ами ще трябва да отидем в полицията, да им пус­нем видеото, да им покажем тези снимки и да им раз­кажем каквото знаем. От там нататък всичко е в тех­ните ръце.

Четиримата се позамислиха над тези думи, после Айк продължи:

- Само че това ни изправя пред друг проблем, раз­бира се. Имаме добро полицейско управление, но Пийт Дъфи има много приятели. Може да изтече ин­формация. Някоя случайно изпусната дума, после кратко телефонно обаждане и Дъфи може да изчезне моментално.

- Да не намекваш, че той има къртица в полиция­та? - попита госпожа Буун, извила скептично вежди.

- Не бих се изненадал - отговори Айк.

- Нито пък аз - добави господин Буун.

Тео се шокира от това предположение. Ако не мо­жеш да имаш доверие на полицията, тогава на кого?

Последва още една дълга пауза, докато четиримата се взираха в екрана и обмисляха положението.

- Какво смяташ, Айк? - попита най-накрая госпо­жа Буун.

- Той е беглец, в момента е седми в списъка на най-издирваните от ФБР престъпници, нали така? За­що да не се обърнем към тях, без да съобщаваме нищо на полицията в Стратънбърг?

- Каквото и да предприемем, няма да замесваме Тео - отсече господин Буун.

Тео нямаше нищо против. Колкото повече затъва­ше в тази история с Дъфи, толкова повече се притес­няваше. Но се развълнува от възможността да работи с истински агенти на ФБР.

- Разбира се - увери ги Айк. - Допускам обаче, че ще поискат да се срещнат с Тео и да чуят неговата вер­сия за събитията. Ще пазим всичко в тайна.

- И кога според теб трябва да се срещнем с ФБР? - попита господин Буун.

- Възможно най-скоро. Ще им се обадя още утре сутринта и ще уговоря среща. Ще предложа да се срещнем тук, ако нямате нищо против.

- Май ще трябва да пропусна училище утре - каза Тео.

- Нищо подобно - строго отговори майка му. - Не беше на училище в четвъртък, петък и днес. Няма да пропуснеш часовете утре. Ако провеждаме срещата, ще бъде след училище. Ясно ли е, Айк?

- Разбира се.

Поканиха Айк на вечеря в „Робилио“, където обик­новено ходеха в понеделник, но той отклони поканата с обяснението, че трябва да се връща в офиса си. Тео си отдъхна, защото, ако Айк беше на вечерята, щяха да говорят надълго и нашироко за Дъфи, а на Тео вече му беше писнало.

Помота се из кантората половин час, после си тръг­на към къщи с Джъдж. Точно в седем часа семейство Буун се настаниха на любимата си маса в ресторанта и си поръчаха същото като предишната и по-предишната седмица. Докато чакаха храната си, Тео поде дъ­лъг разказ за екскурзията до Вашингтон. Както вина­ги, родителите му го обсипваха с въпроси - за музеите и паметниците, за хотела, за другите деца. Всички ли се държали прилично? Имало ли някакви проблеми? Къде му харесало най-много? И така нататък. Тео спо­дели всяка подробност, за която се сети, освен за опре­делени прояви в автобуса. Задържа вниманието им с подробното описание на театър „Форд“, както и с де­тайлния разказ за убийството на Линкълн. На Мемо- риала на загиналите във Виетнамската война беше открил името на Джоел Фърнис, младия войник, по­знат на Айк от детинство и първата жертва от техния окръг в тази война. Много му бяха харесали Паметни­кът на Джордж Уошингтън, Музеят на Космоса и во­енните мемориали, но „Смитсониън“ го беше отегчил в по-голямата си част.

Госпожа Буун го попита дали би желал да се върне във Вашингтон за още една седмица и да разгледа оста­налите забележителности. Двамата с господин Буун обсъждаха дали да не прекарат там лятната си отпус­ка. Тео не беше сигурен дали иска. Засега беше видял достатъчно. Легна си рано и спа девет часа.

Рано във вторник сутринта, докато Тео още беше на училище, Айк се свърза с офиса на ФБР в Нортчестър, на един час път от Стратънбърг. Първият телефо­нен разговор предизвика втори и после трети, когато въпросът стана спешен. Звъннаха на родителите на Тео и срещата беше уговорена.