Джон Гришэм - Беглецът

Тео подозираше, че нетърпението на Айк да пипне Дъфи и да защити идеята за справедлив процес е свър­зана донякъде с обявената награда от сто хиляди до­лара.

- Трябва да тръгвам - каза Тео. - Утре действай внимателно.

- Няма да ме надуши, Тео. Ти не ме позна, нали?

- Не, изглеждаш супер, почти като истински адво­кат.

- Е, благодаря ти. А за утре съм си приготвил друга дегизировка, след което се връщам към стария си гар­дероб.

- Благодаря ти, че дойде, Айк.

- За нищо на света не бих пропуснал този шанс. Не съм се вълнувал толкова, откакто излязох от затвора.

- Ще се видим по-късно.

- Пази се и се забавлявай, момчето ми. Добра рабо­та си свършил.

Докато се качваше с асансьора към стаята си, Тео се запита дали постъпва правилно. Чудесно беше, че отново ще изправи престъпник пред закона, но сигурно щеше да се наложи самият той да плати някаква цена. Дали да не позвъни на родителите си и да им съ­общи? Обаждането му сигурно щеше да ги разтрево­жи. Би трябвало да си прекарва страхотно на екскур­зията, а не да се прави на детектив и да преследва уби­ец. Той имаше доверие на чичо си. Айк винаги знаеше как да постъпи.

***

Рано в събота сутринта Тео, съквартирантите му и още четиресет други ученици слязоха от автобусите близо до Националната алея и се отправиха към Па­метника на Джордж Уошингтън. Когато го наближи­ха, господин Маунт започна лекцията си. Обясни им, че този обелиск, издигнат в памет на първия прези­дент, е изграден от мрамор и гранит.

Висок сто и седемдесет метра, той все още беше най-високият обелиск в света. Когато бил завършен през 1884 г., бил най-високата конструкция и запазил рекорда си до 1889 г., когато приключило строител­ството на Айфеловата кула. Издигането на обелиска започнало през 1848 г. и първите четиресет и пет мет­ра били построени за шест години. После по някаква причина, включително недостиг на средства и Граж­данската война, работата по монумента била прекра­тена за двайсет и три години.

Тео не знаеше дали и с другите ученици е така, но след два дни непрестанни уроци по история датите и цифрите започваха да се сливат в съзнанието му.

Събраха се в основата на паметника, чакаха на опашка близо час, после влязоха във фоайето на при­земния етаж. Един дружелюбен разпоредител ги на­сочи към асансьора и заключи вратата. След седемде­сет секунди излязоха на площадката за наблюдение, която беше на сто и петдесет метра над земята. Глед­ката беше зашеметяваща. На запад се намираха Огле­далното езеро и Мемориалът на Линкълн. На изток беше величественият Капитолий. На югоизток беше „Смитсониън“ и цяла редица правителствени сгради. Под площадката имаше музей, пълен с още повече ис­тория. След два дълги часа учениците бяха готови да продължат към другите обекти. Спуснаха се с асан­сьора и излязоха от фоайето.

В единайсет и четиресет и шест Тео получи есемес от Айк.

Няма следа от Дъфи. Сигурно в събота има друг график. На летището съм, тръгвам си. Ще се видим у дома.

Госпожа Буун взе Тео от училището в понеделник следобед. По време на десетминутното пътуване до къщи тя настоя да узнае всички подробности от ек­скурзията до Вашингтон. Тео беше изморен - почти не беше спал в неделя през нощта, защото Уди и Арън играха на някаква глупава игра с цел да проверят кой може да будува до сутринта. Не беше спал и в автобу­са, защото там имаше много щипане, шамари, силна музика, смехове и, разбира се, пръцкане - така че ня­маше какво толкова да разкаже на майка си. Обеща да ѝ направи пълен отчет, след като се наспи. У дома тя му приготви сандвич с печено сирене и го попита кога за последен път си е вземал душ. Май в петък или в събота, не беше много сигурен за деня, и госпожа Буун му нареди да се изкъпе, след като се наобядва. Докато Тео беше под душа, тя тръгна за кантората.

Тео Буун нямаше навика да спи през деня. Дори ко­гато беше смъртно уморен, все трябваше да ходи ня­къде. В крайна сметка, беше понеделник следобед и трябваше да се види с Айк. Невинаги очакваше тези посещения с нетърпение, но днес беше различно. Предстоеше им важна работа.

Айк беше успял да пусне няколко снимки на Пийт Дъфи през „Фъзифейс“ и Тео бързаше да узнае какво е установил.

Завари предишния Айк - никакви тъмни костюми, бели ризи и лъснати кожени обувки. Носеше обичай­ните си протъркани джинси, избеляла тениска и сан­дали. Боб Дилън пееше тихичко от стереоуредбата, когато Тео и Джъдж хукнаха нагоре по стълбите към разхвърляния му кабинет. Айк беше превъзбуден и цели петнайсет минути показва на Тео различните снимки на Пийт Дъфи на лаптопа си. Програмата „Фъзифейс“ анализираше всеки сантиметър от лице­то на Дъфи от старите снимки, които Айк беше наме­рил, и ги сравняваше със стоп кадър от видеото на Тео. Изводът: шансът това да е Дъфи беше осемдесет и пет процента. Тео и Айк бяха напълно убедени, че е той.