Джон Гришэм - Беглецът

Тео обядваше с Ейприл Финмор, когато директор­ката госпожа Гладуел изникна изневиделица и про­шепна:

- Тео, майка ти се обади, можеш да тръгваш. Каза възможно най-бързо да отидеш в кантората.

Тео имаше доста ясна представа какво се случва, но не каза нищо на Ейприл. Взе си раницата, обади се на госпожица Глория на пропуска и се метна на коле­лото си.

След броени минути спря пред кантората „Буун и Буун“.

Чакаха го родителите му, Айк и двама агенти на ФБР. Белият се казваше Акърман, беше по-възрастен от другия и имаше прошарена тъмна коса. Той поздра­ви Тео с навъсено лице, което не се разведри до края. Чернодожият се казваше Слейд, слаб като вейка и с идеални зъби. Всички издържаха няколкото минути напрегнат безцелен разговор, преди да се заловят за ра­бота. Тео им разказа историята си. Айк пусна видеото, после направи сравнението между образите на Дъфи. След това Тео трябваше да отговаря на въпросите на агентите. Родителите му мълчаливо седяха до него, но бяха готови при нужда да се намесят в негова защита. Акърман помоли за копие от видеото. Госпожа Буун каза „разбира се“. След половинчасов разговор Слейд излезе от заседателната зала, за да се обади в офиса.

Елза поднесе още сандвичи и успя да стрелне Тео със сериозен поглед, който питаше: Какво си напра­вил този път, да му се не види? Той се помъчи да не ѝ обръща внимание. Докато се хранеха, двамата агенти учтиво помолиха Тео да отговори на същите въпроси за пореден път, като през цялото време си водеха бе­лежки, уточнявайки подробностите. Време, спирки на метрото, брой на вагоните на влака, точното место­нахождение на „субекта“. Не го наричаха Пийт Дъфи, винаги му казваха „субекта“. Мина цял час, през кой­то отново изгледаха видеото, разговаряха и чакаха но­вини от офиса на ФБР в Нортчестър. Госпожа Буун излезе да проведе няколко телефонни разговора, а ко­гато се върна, господин Буун се качи на втория етаж да се погрижи за някои неотложни въпроси. По едно време и двамата агенти говореха по мобилните си те­лефони и, обърнати с гръб един към друг, описваха важните подробности почти шепнешком. Или едини­ят, или другият все говореха по телефона. С напредва­нето на следобеда се оживиха още повече. На Тео му се стори, че те най-сетне бяха успели да привлекат вниманието на по-важни клечки от ФБР.

Към два часа Слейд приключи поредния разговор, остави телефона си на масата и каза:

- Добре, ето какъв е планът засега. Изпратихме видеото и снимките в офиса ни във Вашингтон. На­шите специалисти ги преглеждат в момента, но спо­ред бързия им анализ съществува осемдесет процен­та вероятност този мъж наистина да е Пийт Дъфи. Ще изпратим няколко агенти в метрото по-късно след­обед, освен това ще наблюдаваме апартамента на Че­тиресет и четвърта улица. Подготвили сме заповед за ареста му, така че документите са налице. Ако мом­четата го видят, ще го пипнат, ще претърсят него и апартамента му и ако ни провърви, той ще се окаже нашият човек.

- Вече трябва да се връщаме в службата, но ще поддържаме връзка - каза Акърман.

Слейд погледна Тео и каза:

- Тео, от името на ФБР ти изказваме огромна бла­годарност. Човек трябва да има много наблюдателно око, за да забележи това, което си забелязал ти.

Акърман се обърна към Айк.

- На вас също, господин Буун. Благодарим ви за намесата.

Айк махна с ръка, като че ли това беше дреболия. Поредният най-обикновен работен ден.

След като агентите си тръгнаха, госпожа Буун си погледна часовника и каза:

- Е, май е късно да се връщаш в училище.

- Абсолютно - ентусиазирано се съгласи Тео. -

Мисля да поседя тук и да почакам новини от ФБР. Може пак да им потрябвам.

- Едва ли - каза господин Буун и също си погледна часовника. Време беше да се връща на работа.

Когато родителите му излязоха от стаята, Тео се Усмихна на Айк.

- Сигурно е страхотно да си агент на ФБР, как мис­лиш?

Айк изръмжа неодобрително.

- Виж какво, Тео, някъде около твоето раждане се забърках в неприятности и ФБР потропаха на вратата ми. Не беше хубаво преживяване. Когато се изправиш срещу тези хора, ти е трудно да ги харесваш. Те са от добрите и го съзнават, но невинаги са прави.

Неприятностите на Айк бяха дълбока семейна тай­на. Тео беше любопитно дете и няколко пъти се беше опитвал да изкопни подробности от родителите си, но нищо не беше научил. А ето че сега Айк открехваше вратата и Тео се изкушаваше дали да не нахълта вът­ре, но прехапа език и не каза нищо.