Джон Гришэм - Беглецът

В часа по „Държава и право“ Тео застана пред класа и представи в резюме началото на процеса. Децата бяха присъствали на първия ден от първия процес и имаха много въпроси. Тео енергично отговори на всички.

През обедното междучасие Айк най-накрая му се обади. Осведоми го, че сутринта е минала по план, без да се чуе нито дума за изчезналия свидетел. Джак Хоу­гън не бил казал на никого. Съдия Гантри явно нищо не знаел. Но Клифърд Нанс и неговият екип от защи­тата изглеждали много по-самоуверени отпреди.

- Те знаят - каза Айк. - Нещо ми подсказва, че знаят.

Тео обаче не беше сигурен. Айк понякога преуве­личаваше.

Намери Хулио и му обясни какво се случва на про­цеса. Хулио предложи да звъннат на Боби от мобил­ния на Тео, но той отказа.

- Боби е умен, Хулио, за нищо на света няма да си вдигне телефона.

Следобедът се точеше по-бавно от всякога и Тео едва издържа химията, занималнята и сбирката на клуба по дебати. Когато в три и половина се разнесе последният звънец, той се метна на колелото си и се отправи към съдебната палата.

Странно беше да наблюдава как делото протича, все едно всичко е наред, а всъщност да знае, че шоуто много скоро ще приключи шокиращо. Съдебните за­седатели внимателно изслушваха свидетелите. Адво­катите си водеха бележки, преглеждаха документи и се редуваха да разпитват свидетелите. Съдия Гантри ръководеше заседанието сериозно и от време на вре­ме отсъждаше относно възраженията на адвокатите. Стенографката протоколираше всяка дума. Секретар­ките подреждаха документите, които им се предоста­вяха, и поддържаха реда. Зрителите наблюдаваха всичко, увлечени от съдебната драма. Обвиняемият Пийт Дъфи седеше с безизразно лице, заобиколен от адвокатите си.

Джак Хоугън и екипът на обвинението наистина изглеждаха поизморени, но Тео не усещаше прекале­на самоувереност от другата страна на съдебната за­ла. Всичко изглеждаше нормално, както може да се очаква на голям процес.

Последният свидетел за деня беше банкер. Джак Хоугън му зададе поредица от въпроси за заемите на Пийт Дъфи и за финансовото му положение в опит да докаже, че обвиняемият е имал отчаяна нужда от средства. Следователно - от сумата от застраховката „Живот“ на съпругата си. Следователно имаше мотив за убийството. Част от показанията бяха неразбираеми за Тео и на него доста му доскуча.

Докато слушаше, Тео наблюдаваше съдия Гантри и изпитваше смесица от тъга и гняв. Натъжи се, защо­то съдията ръководеше важен процес и си мислеше, че всичко върви добре. Нямаше представа колко сери­озни неприятности го очакват. Тео се ядосваше, защо­то процесът всеки момент щеше да се провали и Пийт Дъфи отново щеше да се измъкне от обвинението в убийство. Не се съмняваше, че полицията претърсва всеки сантиметър от Уиксбърг, за да намери Боби, но времето минаваше и катастрофата надвисваше не­обратимо. И какво щеше да стане, ако го намерят? Можеха ли да го арестуват, да го домъкнат в съда и да го принудят да свидетелства? Беше малко вероятно.

Съдия Гантри закри заседанието в пет и петнайсет и изпрати заседателите да се прибират. Тео и Айк си поговориха пред съдебната палата. От другата страна на моравата Амар Чийп пушеше цигара, говореше по мобилния си телефон и измерваше Тео с гневен по­глед. Айк обеща на племенника си да му се обади, ако научи нещо, и Тео си тръгна. Позаобиколи на път за кантората. Заключи вратата си, легна на пода и разка­за на Джъдж колко ужасно се развиват нещата. Както винаги, Джъдж го слушаше внимателно, гледаше го със сериозните си очи, вярваше на всяка негова дума и беше готов да му помага. Винаги е добре да погово­риш с някого, дори да е куче.

Госпожа Буун провеждаше късна среща в кабинета си. Господин Буун беше на горния етаж, пушеше лу­лата си и редактираше обемист документ.

- Имаш ли минутка, татко? - прекъсна го Тео.

- Ами, разбира се. Какво те мъчи?

- Няма да повярваш, но Боби Ескобар е избягал.

Господин Буун зяпна. Тео му разказа историята докрая, сподели дори факта, че знае номера на мобил­ния телефон на Боби.

Беше вторник и семейство Буун извървяха пеша няколкото пресечки до приюта на Хайланд Стрийт, за да посетят бездомните. Както винаги, Тео помага­ше на опашката за храната, сервираше зеленчукова супа и сандвичи на хората, които нямаше къде друга­де да отидат. Много от лицата му бяха познати - тъж­ни хора, изгубили всичко, които някак оцеляваха без дом. Спяха по пейките в парка и под мостовете, в ев­тини палатки в горите наоколо. Ровеха в кофите за смет и просеха по улиците. По-големите късметлии, общо петдесетина, живееха в приюта, ала повечето се хранеха бавно, а после си тръгваха и мракът ги поглъщаше. Някои пиеха и пушеха твърде много. Имаше и душевноболни. Доброволният труд в прию­та неизменно напомняше на Тео какъв голям късмет­лия е.