Джон Гришэм - Беглецът

В девет и четиресет и седем пристигна четвърти есемес: Боби, знаем, че майка ти е много болна. Ако отидеш в съдебната зала, няма да я видиш с години. Защо ли? Защото ще гниеш в американски затвор в очакване да те депортират. Бягай, Боби!

Батерията му беше на петдесет процента. Боби тихо свърза телефона със зарядното. Докато чакаше, си помисли за майка си, за скъпата си болна майка. Не я беше виждал повече от година. Сърцето му се свива­ше при мисълта за нея, за братчетата му и баща му, който не подгъваше крак, за да изхранва семейството си. Той насърчи Боби да замине за Америка, да си на­мери работа и евентуално да изпраща някакви пари на семейството си.

В десет часа полицай Бард надникна от вратата и попита на ужасен испански дали всичко е наред. Боби се усмихна и успя да смотолеви:

- Лека нощ.

Бард затвори вратата, угаси лампата си и Боби на­прави същото.

Един час по-късно се измъкна от стаята си в кори­дора, слезе по стълбите на приземния етаж, излезе на­вън и потъна в мрака.

Тео и Джъдж спяха дълбоко към полунощ, когато лек шум наруши тишината. Тиха вибрация на мобил­ния телефон върху нощното шкафче. Кучето не го чу, но Тео се събуди и грабна апарата. Беше дванайсет и две минути.

- Ало? - обади се той почти шепнешком, макар че дори да крещеше, родителите му нямаше да го чуят. Спяха на долния етаж, далече от стаята му и на затво­рена врата.

- Тео, аз съм, Хулио. Буден ли си?

Тео пое дълбоко дъх и се замисли за остроумните отговори, които би могъл да даде, но бързо осъзна, че нещо не е наред. Иначе защо ще му звъни?

- Да, Хулио, буден съм. Какво има?

- Току-що говорих с Боби. Обади се тук, разбуди ни. Избягал е от полицията. Уплашен е и се крие, не знае какво да прави. Мама плаче.

Страхотно. Плачът много щеше да помогне.

- Защо е избягал? - попита Тео.

- Казва, че всички го лъжат. Полицията, ти, аз, съ­дията, прокурорът. Няма доверие на никого и се стра­хува, че ще го арестуват веднага щом процесът при­ключи. Не желае да припарва до съдебната зала. Мно­го е разстроен, Тео. Какво ще правим?

- Къде е той?

- В град Уиксбърг, където и да е това. Бил в мотел с полицаите и изчакал да заспят. Сега се криел зад някакъв денонощен магазин, но бил в лош квартал. Много е уплашен, обаче нямало да се върне при по­лицията.

Тео беше станал и крачеше из стаята си. Все още сънен, той се мъчеше да разсъждава ясно. Джъдж го наблюдаваше любопитно, раздразнен, че е събуден от сладкия си сън.

- Смяташ ли, че ще говори с мен? - попита Тео.

- Не.

- Може би идеята и бездруго не е добра.

Всъщност беше ужасна. Тео съзнаваше, че е време да се отдръпне и да остави възрастните да се оправят с положението. Изобщо не искаше съдия Гантри да му се разкрещи, че се е опитал да повлияе на свидетел. Всъщност Тео беше решил да забрави за процеса. За Пийт Дъфи и за Боби Екобар. За Джак Хоугън и за Клифърд Нанс. Да забрави за всичко и отново да стане обикновено дете.

Ако Боби Ескобар искаше да изчезне, Тео не може­ше да го спре.

- Не знам какво да направим, Хулио - каза той. - Наистина няма какво.

- Но ние се тревожим за Боби. Той е някъде на ули­цата и се крие.

- Боби е там, защото иска да е там, освен това е ко­раво момче. Ще се оправи.

- Ти си виновен за всичко.

- Благодаря, Хулио, много ти благодаря.

Тео си легна и зарея поглед към тавана. Джъдж бързо заспа отново, но той лежа буден с часове.

Тео бавно загреба корнфлейке с лъжицата, после я обърна и я изсипа обратно в млякото. От време на вре­ме хапваше по малко, но не усещаше вкуса. Загребва­ше с лъжицата, после я изсипваше. В краката му Джъдж нямаше подобен проблем.

Госпожа Буун беше в дневната и се наслаждаваше на диетичния сок и на вестника, без да подозира за ка­тастрофата, която щеше да сполети процеса срещу Пийт Дъфи.

Полицията вече беше открила, че Боби е изчезнал. Естествено, бяха позвънили на Джак Хоугън и в про­куратурата беше настанал хаос. Как ли щеше да из­глежда съдебната зала след около един час? Тео уми­раше да разбере, но пък си беше обещал да не обръща повече внимание на процеса.

В осем часа той изплакна купата си в мивката, при­бра млякото и портокаловия сок обратно в хладилни­ка, отиде в дневната и целуна майка си по бузата.

- Отивам на училище - каза.

- Изглеждаш ми недоспал - отбеляза тя.

- Добре съм - увери я той.

- Имаш ли пари за обяд? - Госпожа Буун му зада­ваше един и същ въпрос пет дни седмично.

- Разбира се.

- И си си написал домашната?