Джон Гришэм - Беглецът

- Как е английският му? - попита той.

- Не е добър. Никак. Защо?

- Просто си мисля. Защо не му изпратиш есемес от моя телефон, на испански, разбира се, и не му кажеш, че положението не е чак толкова зле?

- Ще загазим ли?

Петдесет на петдесет, помисли си Тео, но всъщ­ност те не се опитаха да повлияят на показанията на Боби. Искаха само да му вдъхнат увереност. А Тео ще­ше да има номера му в паметта на телефона си.

- Не, няма да загазим - отговори той, но без никак­ва увереност.

- Никога не съм изпращал есемес - каза Хулио.

- Добре, ти само напиши кратко съобщение на ис­пански, а аз ще го изпратя. - Подаде му бележник и молив.

- Какво да му кажа? - попита Хулио.

- Ами нещо такова: „Здрасти, Боби, аз съм, Хулио, от телефона на Тео. Той казва, че няма от какво да се притесняваш. Ще се справиш чудесно и всичко ще бъде наред“.

Ако разполагаше с време и с испанки речник, Тео щеше сам да подготви съобщението, но момен­тът не беше подходящ за експерименти. Хулио на­писа съобщението на испански и подаде бележника на Тео.

- Кой е номерът? - попита Тео и извади мобилния си.

Хулио бръкна в джоба си, извади листче и прочете на глас:

- Четири, четири, пет, пет, пет, пет, осем, осем, две, Две.

Тео набра номера и текста и натисна „Изпрати“. Остави телефона върху бюрото си и няколко секунди се взира в него с надеждата за незабавен отговор.

- От колко време е в мотела? - попита той.

- Преместиха го в събота. Шефът му се ядоса, но полицаите му казаха да се успокои. В момента Боби е важна личност и полицията се държи много добре с него.

- Сигурно. Той е основният свидетел. Ще се спра­ви, Хулио, престани да се тревожиш.

- Лесно ти е да го кажеш. Аз трябва да се прибирам вече. Тази вечер ще гледам Хектор и Рита.

- Поздрави ги от мен.

- Добре.

***

Омар видя как Хулио се качи на колелото си и от- праши. Когато момчето се изгуби от поглед, той свали слушалките си, извади мобилния си телефон и се оба­ди на Пако.

- Хулио Пеня току-що напусна кантората на мла­дия Теодор Буун - съобщи му той с противна усмив­ка. - Няма да повярваш. Нашето момче Боби се крие в мотел неизвестно къде, заобиколен от ченгета. Не мо­жем да го пипнем, но има мобилен телефон и аз знам номера.

- Страхотно.

- Как си с испанския?

- Какво имаш предвид? Това е родният ми език, за­брави ли?

***

В „Робилио“ семейство Буун се настаниха на лю­бимата си маса и размениха любезности със собстве­ника, господин Робилио, който ги обслужваше всеки понеделник вечер. Той похвали пълнените равиоли, специалитета на заведението тази вечер, и каза, че може би никога не ги е приготвял толкова вкусни. Той обаче го твърдеше всяка седмица за всеки свой спе­циалитет.

След като се отдалечи, госпожа Буун каза:

- Добре, Тео, разкажи ни за процеса. Искам да чуя всичко.

На Тео му беше писнало от процеса и не му се гово­реше за нищо. Но след като родителите му бяха така добри да му позволят да пропусне училище, той им дължеше поне резюме на събитията от днешния ден. Заразказва от началото, от встъпителните речи, и вече се беше развихрил, когато господин Робилио се вър­на.

- Ти какво ще поръчаш, Тео? - попита той.

- Нищо - високо отговори господин Буун. - Той е в гладна стачка.

- Какво? - попита ужасено господин Робилио.

- Стига, Уудс - намеси се госпожа Буун. - Гладната стачка продължи десетина минути.

- Пълнени равиоли - побърза да отговори Тео.

Госпожа Буун си поръча салата с калмари, а госпо­дин Буун се спря на спагети с телешки кюфтенца. Гос­подин Робилио, изглежда, одобри избора им и се от­тегли. Тео продължи разказа си. Родителите му бяха Шокирани от коментарите, направени от Клифърд Нанс по време на встъпителната му реч.

- Не може да нарича Боби престъпник - отсече госпожа Буун. - Той не е осъждан за нищо.

- Хоугън не възрази ли на това безобразие? - попи­та господин Буун.

- Не, не възрази. Просто си седеше - отвърна Тео. - Няма да му е лесно на Боби. Мъчно ми е за него и се чувствам гадно.

Господин Буун отхапа залък чесново хлебче и от устата му се посипаха трохи, когато каза:

- На мен ми се струва, че Нанс вероятно ще си на­вреди, ако нападне Боби, задето казва истината.

- Не знам - обади се госпожа Буун, - има силно не­доволство срещу нелегалните работници.

Тео не помнеше родителите му някога да са били единодушни по правен въпрос. Не след дълго заспо- риха как съдебните заседатели ще погледнат на Боби. Поднесоха им храната и Тео ѝ се нахвърли лакомо. Явно родителите му бяха в плен на процеса като всич­ки останали в града. В такъв случай защо просто не отидеха в съда да наблюдават част от него? Твърдяха, че са твърде заети. Но Тео подозираше, че просто не искат да признаят, че процесът на други адвокати е по-важен от собствената им работа. И това му се стру­ваше глупаво.