Джон Гришэм - Беглецът

Неочаквано той изгуби апетит и не беше в състоя­ние да се наслаждава на храната си. След като с мъка преглътна няколко хапки от равиолите си, майка му го попита:

- Тео, защо не се храниш? Какво има?

- Нищо, мамо. Добре съм.

Понякога, когато умираше от глад, тя му се караше, че лапа твърде бързо. Друг път, когато беше притес­нен и нямаше апетит, го притискаше да ѝ обясни какво не е наред. А когато всичко си беше наред и той се хра­неше както трябва, тя нищичко не казваше.

На неговите родители им трябваха още едно-две деца, още някой, който да се върти в къщата, за да го наблюдават и анализират. Тео вече беше стигнал до извода, че да си едно дете има повече предимства, от­колкото недостатъци. Понякога обаче се нуждаеше от компания, от някой друг, който да привлича внима­нието. Ама пък Чейс имаше по-голяма сестра, която беше страшно противна. А най-големият брат на Уди беше в изправителен дом. Арън пък имаше по-малко братче, същинско змийче. Май Тео наистина щеше да се окаже късметлия.

Още нямаше отговор от Боби.

В мотелска стая на петдесетина километра от Стратънбърг Боби Ескобар седеше на леглото си и гледаше поредния стар филм по телевизията. Нямаше канал на испански и той с мъка следеше действието, но се стараеше. Слушаше внимателно и често повта­ряше бързите английски реплики, но му беше много трудно. За трета нощ беше в мотела и се беше изморил от еднообразието.

Имаше междинна врата към съседната стая, от коя­то се чуваше как полицай Бард се смее на нещо по те­левизията. Полицай Снийд беше в стаята от другата страна. Боби беше между двамата, защитен от всички страни. Двете ченгета правеха и невъзможното да се чувства той удобно. За вечеря отидоха в мексикански ресторант с хубави енчилади. Засега обядваха пица или бургери. Закусваха в заведение за гофрети, къде­то се събираха местни хора и се чудеха тези пък кои са. А помежду храненията или стояха в мотела и игра­еха на дама, или обикаляха из градчето, колкото да убият времето. За развлечение караха Боби да повтаря английски думи и фрази, но той напредваше бавно. Ченгетата също скучаеха, но бяха професионалисти и гледаха сериозно на работата си.

В девет и седем минути мобилният му телефон завибрира. Есемес на испански, който гласеше: Боби, спукана ти е работата в съда. Адвокатите ще те из­ядат жив. Ще си пълен глупак, ако се явиш в съдебна­та зала.

Той грабна телефона си и впери поглед в непозна­тия номер, скован от страх. Единствено от полицията имаха този номер. Е, знаеха го също шефът му, леля му Карола - майката на Хулио - и Тео Буун. Имаше телефона по-малко от седмица и още се опитваше да се научи как да го използва. А сега някакъв непознат го беше открил.

Как да постъпи? Инстинктът му подсказваше да извика полицай Бард и да му покаже съобщението, но изчака. Опита се да се успокои, като няколко пъти си пое дълбоко дъх.

Минаха две минути и в девет и девет телефонът от­ново завибрира и пристигна нов есемес: Боби, поли­цията смята да те арестува веднага след процеса. Не им се доверявай. Използват те, за да получат как­вото искат, после ще ти щракнат белезниците. Бягай!

Испанският беше без грешка. Непознатият номер имаше същия местен код: 445. Боби се паникьоса, но не помръдваше. Доплака му се.

В девет и петнайсет пристигна още един есемес: Боби, полицията лъже теб, Хулио, Тео Буун, всички. Не се връзвай на номерата им. Пет пари не дават за теб. В капан си. Бягай, Боби, бягай!!!

Боби бавно написа: Кой си ти?

Половин час нямаше отговор. Прилоша му и отиде в тоалетната. Наведе глава над мивката и се опита да повърне, но нищо не се получи. Изми си зъбите, колкото да убие малко време, но без да откъсва очи от те­лефона. Полицай Снийд надникна в стаята му и каза, че си ляга. Боби го увери, че всичко е наред. Следва­щият ден беше вторник, вторият ден от процеса, и на­дали щяха да извикат Боби в съда. Според Снийд про­курорът планираше да призове Боби на свидетелско­то място в сряда. Така че утре пак щяха да се разтака­ват.

Боби му благодари и Снийд си легна. Полицай Бард се готвеше за лягане в съседната стая, а междин­ната врата все още беше отворена. Помота се в банята, облече си тениска и шорти и се излегна пред телевизо­ра, за да погледа още малко. Боби на няколко пъти се канеше да влезе в стаята му и да му покаже есемесите, но се разколебаваше.

Не знаеше как да постъпи. Харесваше тези двамата, те се отнасяха с него като с важна личност, но живееха в друг свят. Освен това бяха най-обикновени патрулира­щи полицаи. Решенията вземаха шефовете им.