Джон Гришэм - Беглецът

- Звучи ми доста зле.

- Още е само първият ден на процеса. Всичко ще бъде наред.

- Откъде знаеш, Тео? Ти си още хлапе.

Тео наистина се чувстваше малък. Чувстваше се като глупаво момченце, надникнало в един свят, къде­то дори на възрастните им натриват носа.

От отсрещната страна на улицата, на петдесетина метра по-нататък, Омар Чийп се беше снишил зад во­лана на стар товарен микробус - превозно средство, което винаги остава незабелязано. Четеше вестник, който частично закриваше лицето му, а от ушите му висяха тънки бели жички, все едно слушаше айпода си.

Само че изобщо не ставаше дума за музика. Омар слушаше всичко, което се говори в кабинета на Тео. През уикенда той и Пако бяха прекарали часове в кан­тората „Буун и Буун“. С лекота отвориха задната вра­та с джобно ножче. Фирмата нямаше аларма. В крайна сметка това беше правна кантора, а на такова място няма много неща с пазарна стойност, които си струва да пазиш. След като проникнаха вътре, двамата по­ставиха четири подслушвателни устройства с голе­мината на кибритени кутийки: едното в дъното на шкаф в кабинета на госпожа Буун, където тя никога не би го открила; другото между два прашни тома прав­на литература на най-горната полица в кабинета на господин Буун, третото върху дебел справочник в библиотеката на заседателната зала и четвъртото от долната страна на паянтовата масичка, която Тео из­ползваше за бюро. Всяко от тях щеше да предава око­ло две седмици, преди батериите да се изтощят. Ако изобщо откриеха устройствата, най-вероятно нямаше да разберат, че са подслушватели. А и семейство Буун нямаше да има представа кой ги е сложил там. При необходимост Омар и Пако можеха отново да влязат в кантората нощем и да ги приберат. Но вероятно няма­ше. Защо да си правят труда? Процесът скоро щеше да приключи.

Винс, правният асистент във фирмата, пристигна пръв в понеделник. Както винаги, запали осветление­то, нагласи термостата, отключи вратите, свари кафе и направи бърза вяла обиколка на кантората. Не забе­ляза нищо необичайно, но пък и не очакваше нищо необичайно. Задната врата беше заключена, нямаше признаци на незаконно проникване.

Омар се усмихна.

- Ами да, хлапе си - прошепна той.

- Ти си виновен, Тео - каза Хулио. - Боби ми е бра­товчед и е свястно момче. Онзи ден просто кротко си е обядвал в гората сам, мислел е за семейството си, от­правял е молитви, изпълнен с желание да се прибере у дома, и по някаква случайност забелязал човека с количката за голф. Не знаел, че е извършено убийство. Занимавал се само със своите работи. Допусна греш­ка да каже на мен, аз допуснах грешка да кажа на теб, ти замеси родителите си, а после - и съдията. Боби толкова се зарадва, че този тип Дъфи избяга, защото така нямаше да се замесва. Само си представи какво представлява тази история за човек като Боби. Той не знае какво да прави. Ние ти имахме доверие, а сега Боби се крие в някакъв мотел с двама полицаи, които го пазят, за да се яви в съда, където шайка адвокати ще го разкъсат.

Млъкна и забоде очи в краката си. На Тео не му хрумваше какво да отговори. Проточиха се няколко минути пълна тишина. Накрая Тео каза:

- Боби ще постъпи правилно, Хулио. Не е лесно но понякога човек просто трябва да постъпи правил­но. Боби е много важен свидетел, всъщност той е ос­новният свидетел в целия процес. Да, не е искал да стане така. Не е искал да се забърква, но една жена е била убита от собствения си съпруг в собствения си дом и извършителят трябва да бъде наказан. Не бива да оставяме убийците на свобода. Наистина, Боби се е оказал на неподходящото място в неподходящия мо­мент, но не може да промени този факт. Видял е, как­вото е видял, и е негов дълг да застане пред съдебните заседатели и да даде показания. Той самият нищо не печели, затова те ще му повярват.

Хулио затвори очи и сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Ала вместо това попита:

- Би ли поговорил с него? Нали имаш мобилен.

Тео се ужаси от това хрумване.

- Не съм сигурен, че идеята е добра. Съдията може да реши, че се опитвам да подкупя свидетел.

- Какво означава това?

- Престъпление е някоя от двете страни да се опит­ва да повлияе на свидетел. Позволено е на адвокатите да подготвят своите свидетели за процеса, но не е раз­решено някой друг да ги притиска, нали разбираш? Не съм сигурен дали правилото засяга и мен, но не ми се струва редно.

- Аз не разбирам тези работи, Боби също. Сигурно точно това е проблемът. Това не е нашият свят.

Тео се взираше в стената, докато мислите му се въртяха в кръг. Нещо му подсказваше, че е важно да получи телефонния номер на Боби.