Джон Гришэм - Беглецът

Уди и още двама клоуни задюдюкаха и засъскаха, докато Тео изхвърчаше от стаята. Госпожица Глория работеше на рецепцията и си въобразяваше, че кон­тролира цялото училище. Работата ѝ беше неблагодарна - трябваше да се занимава с болни ученици и със здрави ученици, които се преструват на болни, с ядосани родители, с преуморени учители и със строг началник (госпожа Гладуел), изобщо с най-различни стресирани хора, но въпреки това тя съумяваше да за­държи усмивката на лицето си. Тео два пъти ѝ беше давал безплатни правни съвети и с радост би го напра­вил отново, защото госпожица Глория имаше властта да го пуска да се измъква тайно от училище. Тя може­ше да му потрябва по-късно през седмицата, но днес поне имаше официално разрешение за ранното си из­лизане. Подаде му официален пропуск, който щеше да го предпази от досадните инспектори, които често обикаляха града и търсеха избягали от училище деца. Два пъти бяха заловили Тео, но той и двата пъти беше успял да избегне неприятностите. Яхна колелото си и отпраши към центъра на града. Процесът щеше да за­почне точно в девет, а съдия Гантри държеше на стро­га дисциплина в съдебната си зала. Тео не се съмнява­ше, че всички места ще бъдат заети. Два телевизион­ни екипа бяха поставили камерите си пред съдебната палата и наоколо им се беше събрала малка тълпа. Тео спря доста далече от тях и привърза колелото си към една стойка. Влезе през страничен вход и хукна наго­ре по тясно стълбище, което използваха рядко. По­здрави чиновничка в един кабинет, където пазеха но­тариалните актове, но без да забавя ход. Закриволичи между няколко по-малки кабинета, размени две-три думи с друг чиновник и намери тъмен коридор, който водеше до стаичката, където щяха да заседават съдеб­ните заседатели. Отвори следващата по-голяма врата със затаен дъх и надникна в залата. Както можеше да се очаква, там вече се беше събрала навалица, която жужеше в напрегнато очакване. Айк му махна и Тео успя да се настани на тясното място до чичо си. Седя­ха на третия ред зад масата на господин Джак Хоугън и екипа му от прокурори, които се подготвяха за нача­лото на процеса.

В другия край на залата Пийт Дъфи седеше на ма­сата на защитата заедно с Клифърд Нанс и още един адвокат. За краткото време, което бе прекарал в арес­та, изрусената му коса беше възвърнала нормалния си цвят - черна, но много по-прошарена от предишния път. Носеше тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка и като нищо можеше да мине за поредния адвокат.

- Някакви проблеми? - попита Айк.

- Не. Нашите промениха решението си днес сут­ринта.

- Не се учудвам.

- Ти ли говори с тях?

Айк се усмихна и не каза нищо. Тео подозираше, че чичо му се е обадил на родителите му късно вечер­та и ги е убедил да го пуснат да отиде в съда.

Точно в девет часа според големия часовник на стената над мястото на съдията приставът се изправи и се провикна:

- Станете!

Всички се изправиха, а неколцина закъснели се стрелнаха, към малкото свободни места. Съдия Гантри влезе през вратата зад съдийската маса и приставът продължи:

- Дами и господа, обявявам заседанието на Десети окръжен наказателен съд за открито. Съдия по насто­ящото дело ще бъде почитаемият Хенри Гантри. За­интересованите страни да представят своите стано­вища. И нека Бог да благослови този съд.

Съдия Гантри с развята дълга черна роба зае мяс­тото си върху подиума и каза:

- Седнете, моля.

Тео се огледа. Вече нямаше нито едно празно мяс­то, включително на балкона, където се бяха настани­ли съучениците му по време на първия процес.

Този процес беше различен. По време на първото дело в града цареше усещането, че Пийт Дъфи е убил съпругата си, но обвинението трудно ще го докаже. Очакваха прочутият му адвокат Клифърд Нанс да на­мери пробойни в обвинението и да предизвика доста- тъчно съмнение, за да бъде освободен клиентът му. Сега обаче, в началото на новия процес, хората бяха дълбоко убедени, че Дъфи е извършил убийството и го очаква смъртна присъда. Всички знаеха, че е избя­гал. Няма как, трябваше да е виновен! Дори Тео, кой­то силно вярваше в презумпцията за невинност, не мо­жеше да се принуди да гледа на Дъфи като на невинен човек.

Според чичо му Клифърд Нанс храбро се беше опи­тал да договори споразумение с Джак Хоугън, за да може Дъфи да се признае за виновен за убийство и бягство и да получи двайсетгодишна присъда. Той бе­ше на четиресет и девет години и ако оцелееше в за­твора, може би щеше да поживее няколко години като свободен човек. Според Айк Хоугън нямаше да се огъне. Най-доброто му предложение би било доживотна присъда без право на замяна. Дъфи щеше да умре в затвора по един или друг начин. Айк смяташе, че Дъфи трябва да приеме предложението. Твърдеше, че има голяма разлика между това да лежиш с доживотна присъда и да живееш сред обикновените за­творници.