Джон Гришэм - Беглецът

- Но Буун не са адвокати по наказателни дела - от­беляза Нанс. - Много добре ги познавам.

- Може би не ровят те, а само малкият - каза Омар. - Хлапето си е навряло носа в делото на Пийт и родите­лите му просто се опитват да го предпазят.

- Не можеш да следиш едно хлапе из града, Омар - каза Брийланд.

- То знае кой е загадъчният свидетел - каза Омар. - Главата си залагам.

Нанс и Брийланд се спогледаха.

- Бас държа, че хлапето има нещо общо и със зала­вянето на Пийт от федералните - продължи Омар. - Ходиха във Вашингтон седмицата, преди да го спипат.

- Кои? - попита Нанс.

- Всички осмокласници от прогимназията. На екс­курзия. Цяла тумба ученици са обикаляли из Вашинг­тон. Може някой да е видял Пийт.

- Което повдига очевидния въпрос - каза Брий­ланд. - Защо Пийт Дъфи е бил във Вашингтон?

- Твърде късно е да се косим за това - отговори гос­подин Нанс. - Недей да следиш детето, не го доближа­вай. Само го дръж под око.

Тео си тръгваше от училище в сряда следобед, ко­гато приятелят му Уди го спря до Стойката за велоси­педи. Уди беше видимо притеснен.

- Ей, Тео, ти нали познаваш съдията в Съда за жи­вотни?

Въпросът имаше подтекст и Тео веднага се зачуди каква пакост е намислил Уди. Беше свястно хлапе, Тео го харесваше и му имаше доверие, но семейството му беше простовато, а Уди постоянно се забъркваше в не­приятности или беше на крачка от тях.

- Разбира се. За какво става дума?

- Ами - каза Уди и се озърна, все едно полицията можеше да ги подслушва. - Трябва да се явя в съда утре следобед. С брат ми Еван сме обвинени в нещо.

Тео бавно слезе от колелото си, ритна Стойката, за Да го подпре, и попита:

- Добре. В какво сте обвинени?

- Майка ми и мъжът ѝ не знаят за това, Тео, и аз искам да не вдигаме много шум.

Майката на Уди се беше женила няколко пъти и се­гашният ѝ съпруг пътуваше много. Бащата му беше зидар, който живееше с новата си съпруга и с няколко малки деца. По-големият му брат си имаше неприят­ности със закона.

- Ако ти трябваше да се явиш пред съдията, щеше ли да кажеш на родителите си? - попита Уди.

- Не непременно - отговори Тео. За малко да доба­ви, че винаги е добре да кажеш на родителите си, но самият той често пазеше тайни от своите. - Какво се е случило?

- Чувал ли си за припадащи кози?

- За припадащи кози ли?

- Да, за припадащи кози.

- Никога не съм чувал.

- Ами тя е дълга история.

Следващия следобед Тео беше с Уди и Еван в мал­ката тясна зала на приземния етаж в съдебната палата на Стратънбърг и чакаше съдия Йек да заеме мястото си и да призове към ред в залата. Седяха на сгъваеми столове около сгъваема маса, а няколкото момчета зад тях, включително Чейс, Арън и Брандън, бяха дошли от любопитство. От другата страна на пътеката седе­ше гневен мъж на име Марвин Туийл. Беше фермер, облечен с работните си дрехи - избелял дочен гаще­ризон, карирана риза и ботуши със стоманен връх и кални токове. Зад него имаше няколко души, част от обичайните посетители на Съда за животни, които се опитваха да спасят кучетата без каишки, заловени от доста агресивната служба за контрол над безпризор­ните животни.

В четири следобед съдия Йек се показа от вратата в дъното и зае мястото си на съдийската маса. Както обикновено, беше облечен е джинси, каубойски боту­ши и старо спортно сако. И пак както обикновено, из­глеждаше отегчен от работата си. Той беше най-нископоставеният съдия в града, всъщност беше единстве­ният съдия, който заемаше тази нещатна длъжност. Съдът за животни не се ползваше с голямо уважение. Тео обаче го обичаше, защото правилата тук бяха мал­ко и не беше необходимо присъствието на адвокати. Всеки, включително тринайсетгодишно момче, което се мисли за адвокат, можеше да се яви от името на клиент.

- Здрасти, Тео - поздрави го съдия Йек. - Как са вашите?

- Добре са, благодаря, господин съдия.

Йек погледна лист хартия и каза:

- Така, първото дело е „Марвин Туийл срещу Еван Ламбърт“. - Погледна към фермера и попита: - Вие ли сте господин Туийл?

Той се изправи и отговори:

- Да, господин съдия.

- Добре дошли в Съда за животни. Не е нужно да ставате. Тук всичко е неформално.

Господин Туийд кимна смутено и седна. Беше ви­димо напрегнат и се чувстваше неловко. Съдия Йек погледна Тео.

- Предполагам, че ти представляваш братята Лам­бърт.

- Да, господин съдия.

- Добре. Господин Туийл, вие сте ищецът, така че започнете пръв.

- Ами, господин съдия, трябва ли ми адвокат? Ако те имат, трябва ли да имам и аз?