Джон Гришэм - Беглецът

- Може да ти дам възможност ти да му го кажеш.

- Ще го направя.

На връщане към класната стая Тео мислено се упрекна, задето се е забъркал толкова надълбоко. Бе­ше си наврял носа в работата на други хора и сега му се искаше да не беше. Циркът на Дъфи отново щеше да завладее целия град и лошите пак щяха да имат въз­можност да ровят. Ако някой издадеше, че Тео и Айк са виновни за залавянето на Дъфи, играта щеше да за­грубее. А Боби Ескобар щеше всеки момент да изчез­не.

След училище Тео се отби в правната кантора. Елза изкоментира, че миналата седмица два пъти е бил с тази риза и че ѝ е омръзнало да я вижда. Той ѝ благода­ри и се оттегли в кабинета си - стаичка, преди използ­вана като склад. Когато всички потънаха в работа, той остави Джъдж, измъкна се през задната врата и отиде с колелото си в центъра на града, където се срещна с Ейприл Финмор в сладкарница „Гъфс“ на главната улица.

Тео си поръча любимото - шоколадов сладоледен йогурт, поръсен с натрошени бисквитки „Орео“. Ейприл никога не повтаряше. Тя беше артист, творче­ска натура, и винаги копнееше за нещо ново. Тео не го разбираше, а тя пък не проумяваше неговите неизмен­ни навици. Той живееше по часовник и рядко правеше нещо ново. Винеше за това родителите си. След като опита три вида йогурт, докато Тео я чакаше нетърпе­ливо, Ейприл най-накрая си избра ванилов с шамфъстък и мента.

Мента ли? Тео нищо не каза. Настаниха се в люби­мото си сепаре, където се радваха на уединение. Тя поде настъпателно:

- А сега, искам да знам защо не беше на училище в четвъртък и петък.

- Не мога да ти кажа.

- Държиш се странно, Тео. Какво става?

Ейприл беше единствената му приятелка, която умееше да пази тайна. Беше от разбито семейство с много шантаво поведение и изцепки, които биха я за­срамили, ако хората научеха за тях. Затова тя още от малка се беше научила да си затваря устата. Освен това надушваше неприятностите. Ако Тео беше при­теснен или уплашен, или в лошо настроение, нямаше начин Ейприл да не усети и да не попита: „Е, Тео, как­во има?“. И той винаги ѝ казваше и му олекваше. Тя също споделяше с него разни неща, обикновено за се­мейството си, но също за мечтите си да стане известна художничка и да живее в Париж. Повечето момчета нямаха търпение за подобни глупости, но Тео обожа­ваше Ейприл и беше готов винаги да я изслуша. Лапна една лъжичка, избърса със салфетката няколко тро- хички от бисквитите, озърна се, за да се увери, че ни­кой не ги слуша, и каза:

- Чете ли статията за залавянето на Дъфи?

- Разбира се, това е главната новина.

- Ето какво се случи всъщност.

И дой ѝ разказа всичко.

- Постъпката ти е почтена и смела. Благодарение на теб един убиец ще бъде изправен пред правосъдие­то. В момента, в който си го забелязал и си разбрал кой е, не си имал друг избор. Много се гордея с теб. Не се сещам за друг наш връстник, който би направил съ­щото. Ти го залови два пъти.

- Ами ако той разбере кой съм? Само да беше видя­ла изражението му, когато го отвеждаха с белезници, щеше да изтръпнеш от ужас.

- Нищо няма да ти направи. Достатъчно проблеми си има. А и едва ли те е познал, защото никога не сте се срещали очи в очи. Ти си просто едно тринайсетгодишно момче, което той е зърнал за миг на летището, когато е бил в шок. Не бих се тревожила за това.

- Добре, ами Боби Ескобар? Предстои му здравата да се пържи и сигурно умира от ужас. Аз му стъжних живота.

- Но той е основният свидетел. Имай доверие на полицията, те ще се погрижат за най-важния си свиде­тел, нали така?

- Сигурно. Но Дъфи е близък с едни главорези, на които се натъкнах по време на първия процес. Сигур­но още се навъртат наоколо.

- Може би не. Може да са офейкали заедно с Дъфи. а дори още да са тук, какво ще спечелят, ако ти навре­дят? Ти си само едно дете. Как ще помогнат на Дъфи в делото за убийство, ако те пребият?

- Пет пари не давам дали ще ме пребият.

- Спокойно, Тео, излишно се тревожиш.

- Добре, има и друг повод за тревога. Не е много вероятно, но размишлявам по въпроса. Да кажем, че Дъфи отиде на съд, признаят го виновен за убийство и съдебните заседатели му дадат смъртна присъда. Един ден ще го заведат в килията на смъртниците в затвора „Дийп Рок“, ще му пъхнат игла в ръката и край, пълен мрак. Ако го екзекутират, вината донякъ­де ще бъде моя.

- Виж, Тео, ти винаги твърдиш, че вярваш в закона, нали?

- Разбира се.

- А съгласно закона в този щат ,ако един човек бъде осъден за углавно престъпление, той заслужава смъртно наказание. Не съм съгласна, но такъв е зако­нът. Никой няма да вини теб само защото е изпълнен законът.