Джон Гришэм - Беглецът

Събуди Джъдж и слезе долу. Родителите му седяха на масата в кухнята, все още по пижами, четяха същия вестник и отпиваха от напитките си: кафе без захар и мляко за баща му и диетичен сок за майка му. След като сънливо си казаха ,добро утро“, госпожа Буун попита:

- Погледна ли вестника?

- Току-що го прочетох. Не видях името си.

И двамата му родители кимнаха и се усмихнаха. И те умираха от притеснение заради участието на Тео. Но как трябваше да постъпи той? Забеляза Дъфи във влака. Човек, когото издирваха за убийство. Какво да направи добросъвестен гражданин като Тео?

Да, единодушни бяха, че е постъпил правилно, ала той не го чувстваше така. Искаше му се да не бе пред­приел нищо.

- Май го чакат поне десет години в панделата, а? - попита Тео.

Господин Буун изсумтя и каза:

- Така изглежда. Не виждам как ще се изкара неви­нен по обвинението в бягство от правосъдието.

- Ще извади късмет, ако не му дадат смъртно нака­зание - обади се госпожа Буун.

Тео приготви две купи с корнфлейкс ,Чириос“ - една за себе си и една за Джъдж. Родителите му бяха погълнати от вестника и изглеждаха разтревожени.

- Ще ходим ли на църква? - попита Тео след първа­та лъжица.

- Неделя сутрин е - отговори госпожа Буун. - Защо да не ходим на църква?

- Само питам.

Добре, ще си играем на мълчание.

***

След църквата и обяда на Тео му се прииска да из­лезе от къщи. Каза на майка си, че ще отиде да покара колело, помъкнал и Джъдж на каишка. Тя му поръча да се прибере по светло. Тео се понесе по сенчестите улици на тихия квартал. Махна на господин Нанъри - възрастен господин, който винаги стоеше на веранда­та си, и извика „здрасти“ на госпожа Гудлоу, друга съ­седка, която обаче недочуваше.

Тео отново изпита признателност, че живее в град, в който децата могат да карат велосипедите си където пожелаят, без да се притесняват от натовареното улич- но движение или от милионите хора по тротоарите. Не би могъл да живее в град като Вашингтон. Беше приятно място за посещение, но Тео се нуждаеше от пространство. Джъдж подтичваше до него като най-щастливото куче на света, а той криволичеше, из­бягвайки центъра на града, където някой отегчен по­лицай можеше да му се скара, че не спира на знака „Стоп“. Тео познаваше много полицаи в града и те по принцип бяха готини, но имаше няколко, според кои­то децата на велосипеди трябваше да изпълняват всички правила за движение по пътищата. Едно от най-любимите му места беше кампусът на колежа „Стратън“. Там постоянно имаше студенти, които си подхвърлят фризби или се излежават на просторните зелени морави. Колежът му харесваше, но не беше си­гурен, че ще учи там. Беше много близо до къщи и едва тринайсетгодишен, той вече мислеше как ще за­мине.

Квартал „Делмонт“ се намираше близо до учили­щето и в него живееха много ученици - в по-старите къщи близнаци, в жилищните блокове и в порутени къщи. Имаше кафенета, барове, антикварни книжарници - по-провинциална разновидност на центъра на града. Той откри улицата, която търсеше, а после и уличката, където от няколко месеца живееше Хулио Пеня със семейството си.

Семейство Пеня преди живееха в приюта за без­домни на Хайланд Стрийт. Тео се беше запознал с Ху­лио там и му помагаше с домашните. Беше седмо­класник в прогимназията на Стратънбърг и Тео го срещаше понякога на игрището. Братовчед му Боби Ескобар беше основният свидетел на обвинението срещу Пийт Дъфи.

В деня на убийството на Майра Дъфи Боби работел на голф игрището в „Уейвърли Крийк“. Бил нает там от близо три месеца. Пребивавал в страната около го­дина, след като влязъл незаконно от Ел Салвадор. Ня­кои хора биха го определили като нелегален имигрант. Други - като нерегистриран работник.

Тео беше прочел във вестника, че близо единайсет милиона души като Боби работят в страната на чер­но.

Така или иначе, Боби си обядвал кротко под едно дърво, когато Пийт Дъфи неочаквано се появил в ко­личката си за голф, потеглил бързо в посока на дома си, останал вътре десетина минути, после отново се качил в количката и отпрашил. Било единайсет и четиресет и пет - приблизително времето, по което била удушена Майра Дъфи. Боби се страхуваше да даде показания по очевидни причини - не искаше да го де­портират, - но Тео го убеди да говори пред съдия Гантри. Това се случи след началото на процеса и беше причината, поради която съдията го обяви за невали­ден. Тогава полицията беше обещала закрила на Боби и се погрижи той да няма проблеми с имиграционните власти. Господин и госпожа Буун се опитваха да го подкрепят финансово и да му помогнат да получи гражданство, но процедурата беше бавна.