Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Отби от пътя в момента, в който му се удаде възможност. Отлично знаеше, че насреща му скоро ще се появят други коли. Понесе се нагоре по стръмните, виещи се пътеки. Не след дълго стигна било, от което като на длан се разкри цялата долина на река Од. Пътеката изведнъж свърши. Бен спря, изключи двигателя и вдигна мотоциклета на стойка. Смъкна каската и сковано прехвърли крак през седалката.

В далечината се виждаха руините на древни замъци и на крепостни стени — скални късове сред пъстрата палитра на гората. Пристъпи към ръба на близката скала и надникна надолу. Пред очите му се разкри главозамайващо стръмна пропаст, до дъното на която със сигурност имаше повече от триста метра.

Какво да прави сега?

Дълго време остана неподвижен на ръба на скалата, студеният вятър свиреше в ушите му. Нощта бавно се спускаше над планината. Измъкна почти пълната метална бутилка от джоба си, затвори очи и я поднесе към устните си.

Мелодията на мобилния телефон го спря.

— Бенедикт Хоуп? — прозвуча металически глас в ухото му.

— Кой се обажда?

— Ние държим Райдър — уведоми го гласът и направи пауза, очевидно очаквайки отговор.

Но такъв не последва.

— Ако искаш да я видиш жива, слушай внимателно моите инструкции — добави гласът.

— Какво искаш? — попита Бен.

— Теб, мистър Хоуп. И ръкописа.

— Какво те кара да мислиш, че е у мен?

— Знаем какво си взел от дома на Манцини — изръмжа гласът. — Затова ще ни го донесеш лично. Тази вечер, на Плас дю Перу в Монпелие, пред паметника на Луи Четиринайсети. Точно в единайсет. Ела сам. Ще те наблюдаваме. Ако видим полиция, ще получиш Райдър парче по парче.

— Искам доказателство, че е жива! — отсече Бен. Нещо прошумоля и в слушалката изведнъж се чу уплашеният глас на Робърта:

— Ти ли си, Бен? Аз…

Някой взе телефона и гласът й изчезна.

Мислите на Бен запрепускаха. Тя е жива и те няма да я убият, преди да получат каквото искат. А това означаваше, че може да спечели време.

— Трябват ми четирийсет и осем часа — каза в мембраната той.

Настъпи мълчание.

— Защо?

— Защото ръкописът не е у мен — излъга Бен. — Скрил съм го в хотела.

— Иди да го вземеш! — отсече гласът. — Имаш двайсет и четири часа, след които жената ще умре!

Двайсет и четири часа, въздъхна Бен. Трябваше му повече време, независимо какъв план за спасяването й щеше да измисли. Имаше доста голям опит в преговорите с похитители и отлично познаваше мисловната им нагласа. Понякога бяха абсолютно неотстъпчиви и екзекутираха жертвата си при първата пречка, но това най-често ставаше, когато печалбата им не беше кой знае каква, преговорите бяха пред провал или изгледите да получат откуп се приближаваха към нулата. Ако тези типове действително искаха ръкописа и бяха убедени, че е у него, това бе силен коз, който можеше да бъде изигран по най-добрия начин. Вече беше успял да изтръгне отстъпка от непознатия, следователно би могъл да го притисне още.

— Задръж малко — примирително въздъхна той. — Дай да говорим разумно. В момента хотелът гъмжи от полиция, и то по ваша вина. Сигурен съм, че ще успея да измъкна ръкописа, но ми трябва повече време.

Последва нова пауза. В слушалката прозвучаха неясни гласове, водещи оживен разговор.

— Имаш трийсет и шест часа! — обади се най-сетне гласът. — До утре вечер, в единайсет.

— Ще бъда там.

— Гледай наистина да бъдеш там, мистър Хоуп!

Полицейско управление, Монпелие

Машината глътна монетите на Люк Симон и започна да излива рядка кафява течност. Проклетата чаша все му се изплъзваше и той не можеше да я измъкне, без да я стисне и да разплиска кафето. В крайна сметка успя да се справи, отпи глътка и тръгна към кабинета на Селие.

На стената в коридора беше окачено съобщението за изчезналото преди няколко дни момче, което се срещаше на всяка крачка — включително и в кръчмата на затънтеното село, в което живееше старият свещеник.

Погледна часовника си и установи, че Селие закъснява вече десет минути. Бе поискал срещата, за да сверят часовниците си по случая „Бен Хоуп“, но най-вече да му покаже новата информация, току-що получена от Интерпол. Защо всички са толкова бавни , по дяволите? Закрачи напред-назад, поглеждайки нервно към съобщението.

Отпи още една глътка от пластмасовата чаша и реши, че течността в нея не става за пиене. После отвори вратата на кабинета на Селие и надникна. Секретарката на Селие вдигна глава от компютъра.