Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Къде мога да си купя едно нормално кафе? — попита я Симон. — Имам чувството, че някой е напълнил автомата ви с помия!

— Отсреща, малко по-нататък по улицата — усмихна се секретарката. — Аз винаги оттам си вземам.

— Благодаря. Ако шефът ви изобщо се появи, кажете му, че ще се върна след няколко минути. О, и още нещо: къде да изхвърля тази гадост?

— Дайте я не мен — засмя се момичето.

Той се наведе да подаде чашата и видя върху бюрото й папка със снимката на Марк Дюбоа, изчезналото момче. Върху нея имаше някакъв предмет в пластмасово пликче.

— Добре, ще се видим след малко — кимна Симон. — В коя посока е кафенето? Нагоре или надолу по улицата?

— Надолу.

Той се обърна и тръгна към вратата, после изведнъж спря, обърна се и се наведе над папката.

— Откъде е това нещо?

— Кое, инспекторе?

— Това в пликчето — заби пръст в предмета той. — Къде го намерихте?

— Всичко тук е свързано с издирването на изчезналото момче. Бележник и някои други неща…

— А това? — продължаваше да сочи с пръст той.

— Мисля, че са го открили в стаята на момчето — сбърчи вежди секретарката. — Не е нищо особено, но аз трябва да го опиша заедно с останалото. Защо питате?

Притеснен, че ще загуби много време, за да стигне до кафенето, което се оказа на три преки от управлението, Симон скочи в служебната си кола без отличителни знаци и включи двигателя. Три минути по-късно излезе от заведението с кроасан в едната ръка и чаша в другата. Течността вътре наистина приличаше на кафе. Седна зад волана и отпи голяма глътка. О, да, това вече бе нещо друго. Кафето му помогна да подреди мислите си.

Потънал в тях, той пропусна да забележи фигурата, която се приближи към колата. Видя Бен Хоуп едва когато той се отпусна на седалката до него и опря в слепоочието му малка берета.

— Дай ми този трийсет и осми калибър! — изръмжа той. — Бавно и внимателно.

Симон се поколеба, после въздъхна и разкопча кобура си. Подаде револвера с два пръста и с ръкохватката напред, внимавайки да не докосва спусъка.

— Имаш доста здрави нерви, Хоуп.

— Пали колата, ще се поразходим.

Напуснаха града в пълно мълчание и поеха на северозапад към Боа дьо Вален. Пътят следваше извивките на река Мосон.

След няколко километра Бен посочи някаква просека между дърветата.

— Отбий там.

Полицейската кола заподскача по черния път и не след дълго изскочи на малка полянка. Бен слезе и подкара инспектора пред себе си, държейки го на мушка. Пробиха си път сред храстите и излязоха на брега на реката. Водата тихо бълбукаше между заоблените камъни.

— Ще ме застреляш ли, майор Хоуп ? — поинтересува се Симон.

— Охо, значи си ме проверил — усмихна се Бен. — Не, няма да те гръмна. Ние с теб просто ще си поговорим на това красиво място.

Дали ще ми се удаде възможност да измъкна пистолета от ръцете му? — запита се Симон, после поклати глава. Не, нямаше как да стане.

Извървяха няколко крачки по брега, после Бен посочи с пистолета си един камък и се настани на около два метра срещу него.

— За какво ще си говорим? — попита Симон.

— Като за начало можем да обсъдим начина, по който ще прибереш хрътките, които си пуснал подире ми.

— А защо да го правя? — засмя се Симон.

— Защото аз не съм убиецът, когото търсиш.

— Не си ли? — учуди се Симон. — Защо тогава откриваме трупове навсякъде по пътя ти? А и отвличането на полицай под дулото на оръжие едва ли може да се отъждестви с поведението на невинен гражданин.

— Не искам да бъда арестуван.

— Това не е ли доказателство за вината ти?

— Прав си — призна Бен. — Но аз трябва да си свърша работата. Не мога да го направя с твоите копои по петите ми.

— Това ни е работата, Хоуп. Къде е Робърта Райдър?

— Знаеш къде. Тя беше отвлечена.

— При всяко нейно отвличане аз й губя дирите — мрачно каза инспекторът.

— Това й е първото. Ние работим заедно.

— Върху какво?

— Съжалявам, не мога да ти кажа.

— Нали ме доведе тук, за да ми кажеш нещо?

— Да, така е. „Gladius Domini“ означава ли нещо за теб?

— Всъщност, да — кимна след кратка пауза Симон. — Божият меч бе татуиран на една от твоите жертви.

— Не беше моя жертва. Застреляха го техните хора. Куршумът беше предназначен за Робърта Райдър, а може би и за мен.

— В какво, по дяволите, си се забъркал, Хоуп?

— Мисля, че те са някаква християнска фундаменталистка секта, а дори нещо повече. Добре организирана, отлично финансирана, с ясни цели. Именно те държат Робърта.