Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Вилърс се понесе напред, размахвайки тежкия меч. Бен направи крачка назад и стъпи върху златната чаша, която Феърфакс беше захвърлил на пода. Изгуби равновесие и се строполи, главата му се удари в крака на масивната маса. Замаян от болката, той мръдна встрани и мечът се удари в масата. Около него се посипаха чинии и сребърни прибори. Очите му уловиха някакъв едва доловим блясък, пръстите му се стрелнаха към него.

Пожарът набираше сила, стаята бързо се изпълваше с черен задушлив дим. Изпепеленото тяло на Феърфакс изчезна сред пламъците.

Вилърс изскочи от пламъците и бавно вдигна меча за решаващия удар. В очите му се четеше животински триумф. Бен се надигна на лакът и леко се извъртя. Ръката му описа къс полукръг и нещо проблесна във въздуха.

Вилърс се закова на място. Пръстите му се разтвориха и мечът издрънча на пода. Тялото му се олюля и рухна в пламъците с нож в челото. Изящно инкрустираната дръжка от слонова кост се бялна за миг и изчезна. Дългият нож за рязане на месо се оказа отлично оръжие.

Бен с мъка се изправи. Пожарът вече бушуваше с пълна сила, кожата му нетърпимо пареше. Той грабна един стол и с всичка сила го запрати в близкия прозорец. Високото почти два метра стъкло се пръсна с оглушителен трясък. Нахлулият в помещението въздух превърна огъня в истинска стихия. Зърнал за миг малка пролука в пламъците, Бен без колебание се втурна към нея. Тялото му прелетя през прозореца, парче от счупеното стъкло сряза ръката му.

Ослепен от дима и притиснал с длан раната си, Бен се надигна и с олюляване се отдалечи от къщата. Спря едва когато прекоси отлично подстриганата морава и опря гръб на някакво дърво. От очите му бликаха сълзи, гърлото му се раздираше от суха кашлица.

От прозорците на къщата излитаха пламъци, висок стълб черен дим се издигаше високо нагоре, като някаква фантастична кула. Огънят бързо обхващаше огромната сграда. В далечината се чу вой на сирени. Бен отлепи гръб от дървото и изчезна в гората.

Отава, декември 2005 г.

Самолетът докосна пистата на малкото летище в Отава с пронизително скърцане на гумите. Няколко минути по-късно Бен с удоволствие вдъхна чистия студен въздух. Обвит от облак ситни снежинки, той побърза да отвори вратата на чакащото такси. Посрещна го нежната мелодия „Ще си бъда у дома за Коледа“ на Франк Синатра. От огледалцето за обратно виждане висяха миниатюрни сребристи гирлянди.

— Накъде, приятелю? — извърна глава шофьорът.

— Студентското градче на университета „Карлтън“.

— Прибираш се за Коледа, а? — полюбопитства шофьорът, докато колата се включваше в движението по околовръстния път.

— Не, само минавам.

Аулата на университета се оказа пълна. Бен си намери място в горния край на стръмната амфитеатрална зала, близо до централния изход. Присъстващите около триста студенти бяха дошли, за да чуят лекция по биология на тема „Въздействието на слабите електромагнитни полета върху клетъчната респирация“, която щяха да изнесат доктор Д. Райт и доктор Р. Камински.

В очакване на началото слушателите тихо разговаряха. Пред повечето от тях лежаха разтворени бележници и тетрадки. В най-ниската част на аудиторията имаше малка катедра с микрофон, а зад нея се виждаше масичка с два стола и голям прожекционен екран на стената. Лекторите все още ги нямаше.

Интересът на Бен беше насочен не към темата, а към доктор Р. Камински.

Минута по-късно в залата се появиха и лекторите — мъж и жена, които се изправиха от двете страни на катедрата, посрещнати със сдържани аплодисменти. Те се представиха и лекцията започна.

Сега Робърта беше с изрусена коса, вързана на опашка. Изглеждаше сериозна и улегнала, точно както при първата им среща. Бен изпита задоволство от факта, че беше приела съвета му да промени името си. Беше се постарала да промени и външния си вид, което беше добър знак.

Студентите около него слушаха внимателно и си водеха бележки. Той се смъкна малко на мястото си, опитвайки се да бъде максимално незабележим. Не разбираше нищо от онова, което говореше Робърта, но се наслаждаваше на топлия тембър на гласа й, подсилван от чувствителния микрофон. Едва сега си даде сметка колко силно бе копнял да я види и колко много щеше да му липсва.

Още преди да предприеме дългото пътуване до Канада, той беше наясно, че ще я види за последен път. Възнамеряваше просто да се увери, че е добре, а после да се сбогува с нея. Мълчаливо и отдалеч. Преди да влезе в залата, той се отби на рецепцията и й остави малък пакет. В него беше червеното тефтерче с адресите и телефоните на близките й хора, плюс кратка бележка, в която й съобщаваше, че е напуснал Франция жив и здрав.