Скотт Мариани - Конспирацията „Моцарт“

— Безобидна закачка — отвърна тихо тя. — Остави го на мира, Гари.

Оливър спря да свири. Вдигна полуизпитата чаша бира от капака на пианото и я пресуши на един дъх, погледна часовника си и излезе от бара. Докато минаваше покрай тях, Бърни изви глава и му се усмихна замечтано.

Четиримата се спогледаха. Гари повдигна вежди и посочи с глава вратата.

— Ти чакай тука — изръмжа той на Бърни и отблъсна стола си назад. Четиримата изгълтаха набързо бирите си и станаха. Тръгнаха към вратата. Бърни ги погледна уплашено.

— Гари… — започна тя.

— Затваряй си човката — сряза я Гари, насочил месест показалец в лицето й. — Ти си виновна, мърло! Колко пъти съм ти казвал да не се занасяш с войници!

Четиримата се запътиха навън с решителна крачка.

Бен, който бе наблюдавал цялата сцена, мрачно въздъхна. Постави чашата си на бара и се смъкна от високия стол.

Отвън четиримата вече бяха настигнали Оливър в тесния проход между сградите и го бяха притиснали до една стена. Двама от тях бяха извадили сгъваеми ножове. Гари го удари с юмрук в корема и Оливър отначало се преви на две, после внезапно се изправи и тресна нападателя си с чело между веждите. Дебелакът изпищя от болка и залитна назад; от разбития му нос шурна кръв. Другите трима вкупом се нахвърлиха на Оливър, двама опряха ножове на шията му, докато третият го ритна в корема. Взеха му портфейла и започнаха да вадят банкноти.

В това време Бен се бе приближил безшумно зад тях. Гари беше зает с разбития си нос, та той се насочи към другите трима. Сграбчи единия от ножарите за косата и с ритник в свивката на коляното го тръшна на земята. Докато онзи се гърчеше и виеше от болка, Бен можеше с лекота да го довърши, но се задоволи да го изрита с все сили в чатала. Пострадалият нададе животински писък, а другите двама пуснаха Оливър и побягнаха.

Гари вдигна юмруци. Лицето му беше обляно в кръв. Бен знаеше точно какво да очаква от него. Беше типичен кръчмарски побойник — несръчен, без мозък и тренинг. Разчиташе на сляпа ярост, физическа сила и малко късмет. Ей сега щеше да се спусне напред като разярен бик. Ударите му щяха да са бавни, юмруците да описват широка крива, която един добре трениран боксьор можеше да блокира без всякакво усилие. А блокираш ли му удара, успееш ли да влезеш в кривата на замаха, можеш да го проснеш с едно кроше.

Гари се нахвърли върху него точно както бе очаквал. Единственият проблем на Бен бе как да го извади от строя, без да му причини тежки наранявания. Още при първия замах хвана юмрука му като в клещи и му счупи китката. Последва саблен удар, който превърна устните на Гари в кърваво желе и го запрати с темето напред в кофите за боклук. Просна се по гръб върху мокрия бетон до приятеля си, който се мяташе и пищеше от болка, стиснал в шепи смазаните си тестиси.

Бен помогна на Оливър да се изправи. Младежът още не можеше да си поеме въздух след здравия ритник в корема.

— Хайде, да вървим — подкани го Бен, като го подкрепяше. Под краката им изхрущя нещо. Бен погледна надолу. Бяха зъбите на Гари.

— Дойде тъкмо навреме да ги отървеш — изхриптя Оливър. — Аз сигурно щях да ги убия. — Той изгледа намръщено Бен, после внезапно го позна. — Сър! — рече смаяно той.

— Забелязах това — отвърна Бен. — Специални части, а?

Портфейлът на Оливър се търкаляше върху мократа земя. Бен се наведе и събра изпадалите от него хартийки. Шофьорска книжка, пари, снимка. Постави всичко обратно в портфейла, сгъна го и посегна да го върне на Оливър.

И тогава се спря. Отвори портфейла. Извади снимката. Погледът му се задържа дълго върху нея.

На снимката бяха Оливър и някакво момиче по време на парти. Той я беше обгърнал с ръка и правеше клоунски физиономии срещу обектива.

Ала Бен не гледаше Оливър.

Момичето беше със зелена вечерна рокля, която подчертаваше цвета на очите й; лъскавата й черна коса се спускаше на вълни върху голите рамене.

За няколко мига Бен не можа да откъсне очи от снимката. Накрая, преди да я върне в портфейла, я размаха пред лицето на Оливър.

— Ако имах такава приятелка — каза той, — нямаше да се набутвам в каши заради такива като Бърни.

Оливър взе портфейла и го пусна в джоба си. Обърса кръвта от горната си устна.

— Добър съвет, сър — каза накрая той. — Само че не ми е приятелка. Това е по-малката ми сестра.

Лондон

Бен пресече импозантното фоайе на хотел „Дорчестър“ и застана на рецепцията.

— Дали мис Луелин е още в стая 1221? — попита той.