Скотт Мариани - Конспирацията „Моцарт“

Тя го изгледа предизвикателно.

— Вече не си ми нужен. Бях изпаднала в паника, това е всичко. Не трябваше да ти се обаждам. Нещата вече са под контрол.

— Делегацията по посрещането ми ли имаш предвид?

— Ако чак толкова си се затруднил, за да дойдеш дотук, ще те компенсирам за усилията ти — каза тя.

Ръчната й чантичка беше на креслото. Тя се пресегна, извади портмонето си и отброи няколко банкноти.

— Не ти ща парите, Лай. Искам да знам какво става тук. — Той посочи с палец през рамото си. — Какъв е този цирк?

Тя остави портмонето.

— Какво имаш предвид?

— Защо си наела тия клоуни?

— За охрана.

— Те не могат да те опазят и от група монахини.

— Трябваше да наема някого. Теб те нямаше наоколо. Също както и онзи път.

— Но сега съм тук. Толкова път съм бил, поне ми кажи какво става.

Тя въздъхна разколебана.

— Е, добре. Извинявай. Уморена съм и ме е страх. Имам нужда да пийна нещо. Ти искаш ли?

Бен остави кафявото си кожено яке върху облегалката на канапето.

— Не звучи никак зле като начало — каза той. — Един хубав скоч ще ми се отрази добре след оня боклук, който ми сервираха в самолета.

— Ти все така си падаш по уискито. — Лай отвори едно барче, инкрустирано с ориенталски мотиви, и извади тумбеста зелена бутилка. За момент на Бен му се стори, че ръката й трепери. — Малцово, нали? — попита тя. После напълни и своята чаша догоре, като неговата.

Той не я бе запомнил да пие. Но по онова време тя беше едва на деветнайсет… Толкова години бяха изминали оттогава. Бен изведнъж си даде сметка, че за него Лай е една непозната.

Тя развълнувано отпи от уискито си, сбърчи устни и поклати глава.

— Имам неприятности — каза. — Случи ми се нещо.

— Седни и ми разкажи всичко — подкани я той.

Двамата седнаха един срещу друг на удобните кресла от двете страни на една богато орнаментирана масичка с гравиран стъклен плот. Чашата й беше вече празна. Той се пресегна за бутилката и отново я напълни.

Лай отметна кичур коса от челото си и заговори, докато въртеше чашата си с уиски върху стъкления плот.

— В Лондон съм от шест седмици, по работа — започна тя. — Правим „Тоска“ в Кралската опера. Наела съм си едно апартаментче недалеч от Операта. Беше на сутринта след последното представление. Бях си намислила да поостана още малко време. Та тази сутрин бях излязла да пазарувам из Ковънт Гардън и вече се прибирах. Апартаментчето е на тиха, обикновено безлюдна уличка. Изведнъж почувствах, че някой ме наблюдава. Нали разбираш, внезапно усещаш, че не си сам.

— Продължавай.

— Бяха седнали в една кола. Голяма, тъмна. Следваха ме със скоростта на човешки ход. Отначало си помислих, че са фотографи или някои от ония досадници, които заговарят самотни жени по улиците. Опитах се да не им обръщам внимание и ускорих крачка. Изведнъж колата ме изпревари и ме засече. Опитах се да я заобиколя от другата страна, но те излязоха и ми преградиха пътя.

— Можеш ли да ги опишеш?

Тя кимна.

— Бяха трима: шофьорът и двама други. Добре облечени с тъмни костюми. Приличаха на бизнесмени. Единият ми каза да се кача в колата. Когато се опитах да избягам, той ме хвана.

— Как успя да се отскубнеш?

Тя се усмихна мрачно.

— Животът в Монте Карло си има своите предимства. Някои казват, че било едва ли не полицейска държава, но поне е безопасно сама жена да ходи по улиците. Където и другаде да ида, в Европа или Щатите, винаги нося със себе си флакон „Мейс“.

Той примигна.

— Носиш сълзотворен спрей?

Тя поклати глава.

— Тук, в свободна Англия? Сигурно се шегуваш. Нося си лак за коса. Докато оня ме дърпаше за ръката, му го пръснах в очите.

— Простичко, но ефикасно.

Лай Луелин въздъхна и подпря глава на длани. Тежката черна коса падаше като завеса пред лицето й.

— Никога не бях предполагала, че ще ми са наложи да го ползвам — каза тя. — Беше ужасно. И сега ми е пред погледа: пусна ръката ми, изкрещя от болка и започна да търка очите си. После бръкна в сакото си и извади пистолет. Побягнах като луда. Те ме подгониха. Аз тичам бързо, но със сигурност щяха да ме настигнат, ако не беше таксито, което съвсем случайно мина в този момент. Метнах се вътре и само казах на шофьора: „Карайте!“. Оттогава не съм се доближавала до онзи апартамент. — Тя го погледна и в очите й се четеше тревога. — Е, какво мислиш?

— Мисля, че ония пред вратата няма да ти помогнат много в случая.

— Това си беше опит за отвличане, не мислиш ли?

— Така изглежда — съгласи се той. — Хора с твоето обществено положение често стават обект на отвличания. Ти си известна, богата. Освен, разбира се, ако някой не си е поставил за цел да ти навреди лично. Имаш ли врагове?