Скотт Мариани - Конспирацията „Моцарт“

През онзи ден той искаше да я заговори, но между двамата имаше натрупана твърде много болка. Тя не го бе видяла на погребението, а и той благоразумно бе стоял встрани. На излизане от гробището бе успял да мушне визитка в ръката на личната й асистентка. След това се бе измъкнал тихомълком.

След погребението Лай Луелин се бе усамотила в дома си в Монте Карло, далеч от хорските погледи. Той често си мислеше за нея, но така и не се реши да й се обади.

Не и след всичко, което й бе причинил преди петнайсет години.

Баликели, Северна Ирландия

Петнайсет години по-рано

Вечерта след един дъждовен вторник ефрейтор Бенедикт Хоуп отби встрани от главната улица и закрачи през локвите в тесния проход между сградите, покрай кофите с боклук и наскоро изрисуваните графити с надписа: Папата да го духа! Табелката на малката винарна се полюляваше и жално скърцаше от вятъра.

Той мина през каменната арка на входа и отърси дъжда от дрехите си, доволен, че вече не е с униформа. Ръждива желязна стълба водеше до двойната летяща врата на винарната. Отблизо се чуваше как някой свири на пиано. Той бутна вратата и пристъпи навътре по изтъркания балатум. В заведението нямаше почти никой. Той придърпа едно високо столче и седна на бара. Срещу него барманът търкаше една халба с памучен парцал.

— Как я караш, Джо?

Джо се усмихна през гъстата си брада.

— Криво-ляво, движим я някак. Същото както винаги ли?

— Защо не? — рече Бен.

Джо грабна една ниска дебелостенна чаша и я напълни от бутилката „Блек Буш“, която висеше с гърлото надолу зад гърба му.

— Май скоро ще я довършиш — подметна той, като посочи с пръст нивото на течността в бутилката.

Пианистът подхвана нова мелодия. Очуканото старо салонно пиано бе останало почти без лак и остро се нуждаеше от акордиране, но под опитните му пръсти звучеше добре. Свиреше доста прилична версия на буги-вуги от 50-те, нещо на Джери Ли Луис вероятно, като с лявата ръка набиваше плътни акорди, докато с дясната рисуваше ефирно синкопирани блусови фрази във високия регистър.

— Не е лош, какво ще кажеш? — запита Джо. — От твоите е, както го гледам.

Бен се извърна на високото столче и погледна назад.

— От моите е, наистина — каза той.

— Жалко, мислех да го наема. Може пък да пооживи заведението.

Бен знаеше и името на младежа. Редник Оливър Луелин. Беше висок и строен, с гъста, по войнишки подстригана черна коса. Улисан в свиренето, сякаш не забелязваше, че Бен го гледа.

Отстрани на пианото се беше облегнала симпатична блондинка на двайсетина години и наблюдаваше възхитено как пръстите на Оливър бягат по клавишите. Внезапно той прекара дясната си ръка по цялата клавиатура в устремно легато, което премина в бърза поредица джазови акорди; Джери Ли неусетно отстъпи място на Оскар Питърсън.

— Фантастичен си, да знаеш! — възкликна момичето, задавено от възторг. — И не си войник, нали? Кажи ми, че не си!

— Всъщност съм — отвърна усмихнато Оливър, без да прекъсва изпълнението си. — От Специалните части.

— Будалкаш ме — каза тя.

— Не те будалкам — отвърна той. — Не ми е в стила. Специални части значи, че всяка част ми е специална. Такъв съм аз, специален отвсякъде.

Тя се изкиска и закачливо го сръга с юмрук в гърба. Той продължи да свири с дясната ръка, докато с лявата я обгърна през кръста и я придърпа към себе си.

— На столчето има място за двама ни — каза Оливър. — Сядай, ще те науча на един дует.

Тя седна и притисна бедрото си в неговото.

— Как се казваш? — попита той.

— Бърни.

Бен се подсмихна и отпи от чашата си. Двамата с Джо бармана се спогледаха многозначително. Редник Луелин не си губеше времето.

Вратите се отвориха, влязоха четирима младежи и седнаха около една маса в средата на помещението. Бяха на двайсет и пет-шест, наперени, самоуверени. Единият пристъпи към бара и поръча наливна светла бира, без да отговори на приветливото кимане на Бен. В това време друг от младежите — едър и затлъстял, с белезникаво, подпухнало като тесто лице, се извърна тежко на стола си и подвикна към момичето:

— Бърни! Я ела тука!

Присвитите му очи се впериха в гърба на Оливър, който в този момент й показваше простичкия дует.

Бърни нервно скочи на крака.

— Трябва да тръгвам — прошепна тя на Оливър, който разочаровано сви рамене и подхвана ноктюрно от Шопен.

Бърни се премести на масата на четиримата.

— Кво се занасяш с тоя? — запита троснато дебелакът. — Не го ли видиш какъв е?