Скотт Мариани - Конспирацията „Моцарт“

Когато видя участъка от гладък лед пред себе си, вече беше твърде късно да намали скоростта. Колата му занесе, но след отчаяно боричкане с волана успя да я овладее. Щом стъпи върху гладката като стъкло повърхност, шофьорът на по-тежката кола отзад изгуби контрол и завърши преследването в крайпътните дървета.

Двайсет минути по-късно Оливър стигна до малкия хотел, където беше отседнал. Паркира пострадалото ем джи зад сградата, за да не се вижда от пътя, и се качи тичешком в стаята си. Бурята набираше сили: рехавият снежец бе отстъпил място на пороен дъжд, който барабанеше по покрива. Когато включи лаптопа, лампата на бюрото му премигна.

Стори му се, че програмата се зарежда цяла вечност. Не знаеше с колко време разполага.

— Хайде, по-бързо! — нетърпеливо го подкани той.

Когато лаптопът най-после зареди, той припряно извика електронната си поща и в папката „Входящи“ намери съобщение, озаглавено „Писмото на Моцарт“. Беше от професора. Кликна върху „Отговори“ и започна да пише с разтреперани пръсти.

Професоре, трябва да поговорим отново за писмото. Ще Ви се обадя. Открих нещо. Усещам опасност.

Кликна върху „Изпрати“ и бръкна в джоба си за мобилния телефон. Свърза го с кабел към лаптопа. Само по-спокойно. Без паника! Трескаво прехвърли видеоклипа на твърдия диск. Знаеше, че не бива да го открият у него. Имаше само едно сигурно място на света, където можеше да го препрати. До нея. В която и част на света да се намираше, тя щеше да го получи.

Беше стигнал до средата на писмото, когато лампите в хотела угаснаха. На екрана на лаптопа се появи съобщение за прекъсната интернет връзка. Той изруга и вдигна слушалката на телефона. Нямаше сигнал. Бурята бе прекъснала и телефонните линии.

Оливър прехапа долната си устна. Лаптопът все още работеше, захранван от батерии. Той мушна ръка в чантата си и напипа диска, на който съхраняваше снимките за научния си проект. Вкара го в записващото устройство и копира на него видеофайла.

Ровейки в тъмното, откри албума с дискове на „Вълшебната флейта“ от Моцарт. И без това вече се готвеше да й го върне и дори бе залепил марка и надписал подплатения плик. Извади един от дисковете и на негово място постави току-що копирания CD-ROM. С маркер надраска няколко думи върху лъскавата повърхност и го затисна отгоре с оригиналния диск от комплекта. Затвори кутията, като трескаво се молеше наум ако пратката пристигнеше преди него, тя да вземе на сериозно предупреждението му.

Оливър знаеше, че недалеч от хотела, на площадчето в края на Фишер щрасе, има пощенска кутия, и хукна по стълбите. Все още нямаше електричество и къщите по улицата тънеха в мрак. Проливният дъжд бе обърнал на лапавица; докато тичаше през локвите мокър сняг, смокингът му подгизна от ледената вода. По улиците не се виждаше жива душа.

С треперещи от студ и страх пръсти Оливър пъхна плика в пощенската кутия и тръгна обратно. Трябваше да си събере багажа и веднага да се маха!

Беше на петдесет метра от притъмнелия хотел, когато иззад ъгъла блеснаха мощни фарове и го заслепиха. Големият автомобил се понесе право към него. Той се обърна и побягна, но се подхлъзна и ожули коляното си. Мерцедесът спря отстрани. Вътре имаше четирима мъже. Задните врати се отвориха, двама слязоха и с мрачни лица го сграбчиха под мишниците. Блъснаха го грубо на задната седалка и колата потегли.

Никой не продумваше. Оливър седеше неподвижно и се взираше в краката си. Мерцедесът спря и мъжете го издърпаха от колата.

Намираха се на брега на езеро. Вече не валеше и бледата луна огряваше замръзналата водна повърхност. Токът беше дошъл и в далечината мъждукаха лампите на селото.

Четиримата мъже слязоха, измъкнаха Оливър и го притиснаха с лице към студения метал на колата. Болезнено извиха едната му ръка на гърба, с ритник разтвориха встрани краката му и умело го запретърсваха.

Той се сети за телефона миг преди да го открият в джоба му. С ужас осъзна, че в бързината е пропуснал да изтрие клипа.

Отлепиха го от каросерията; на лунната светлина проблесна цев на пистолет. Мъжът, който държеше оръжието, беше едър, около метър и деветдесет, с масивно телосложение. Очите му бяха безизразни; под късо подстриганата руса коса едното му ухо беше деформирано, сякаш откъснато и зараснало накриво.

Оливър се вторачи в него и каза:

— Виждал съм те някъде.

— Върви! — каза мъжът и посочи с пистолета към езерото.

Оливър прегази през ниските тръстики и стъпи върху леда. Измина десет метра, после петнайсет. Ледът под него беше дебел и здрав. Всеки нерв по тялото му крещеше от ужас, сърцето му блъскаше в гърлото. Трябваше да има някакъв изход.