Скотт Мариани - Конспирацията „Моцарт“

Но изход нямаше и той го знаеше. Продължаваше да крачи напред, подхлъзвайки се по гладкия корав лед. Обливаше го пот.

Бе изминал трийсетина метра, когато зад гърба му екна изстрел. Тялото му конвулсивно се сви, ала… не усети болка, куршумът не го бе улучил. Но ледът под краката му потрепери от силата на изстрела.

Чак тогава разбра, че няма да го застрелят.

Стоеше и наблюдаваше безпомощен синкавата пукнатина, която тръгна в двете посоки от дупката на куршума и пропълзя покрай краката му с глух, насечен пукот. Вдигна поглед към брега. Видя как един от мъжете се пресегна и взе от колата къс ръбест картечен пистолет. Подаде го на високия.

Оливър затвори очи.

Високият се изправи, самодоволно ухилен, прилепи оръжието до хълбока си и изстреля къс откос в краката му.

Разхвърчаха се ледени късчета. Около краката му се образува паяжина от пукнатини. Нямаше накъде да бяга. Замръзналата повърхност заскърца, изпука и поддаде.

Шокът от допира с вкочаняващата вода спря дъха му. Той се вкопчи в назъбения ръб на леда, но не успя да се задържи. Водата покри главата му, нахлу в носа и устата, ушите му забучаха от налягането, докато отчаяно риташе и се съпротивляваше. По непрогледния мрак разбра, че е попаднал под ледената повърхност. Ноктите му стържеха безпомощно по нея, докато течението го отнасяше по-далеч от дупката. От вдървените му устни излязоха мехурчета въздух. Пътят му назад и нагоре бе отрязан завинаги.

Той задържа дъха си и заблъска с юмруци по леда, докато силите го напуснаха. Тялото му се сгърчи в последна конвулсия и ледената вода изпълни дробовете му.

Точно преди да умре, му се стори, че дочува гърления смях на убийците си.

Южна Турция

Единайсет месеца по-късно

Двамата мъже, които играеха карти на кухненската маса, внезапно чуха рев на двигател и вдигнаха глави в мига, когато бронята на пикапа беше на сантиметри от прозорците.

Последва удар. В стаята се изви тайфун от късчета стъкло, трески и отломки от зидария. Пикапът повлече гуми и спря; ръждивата му, обсипана с хоросан предница се подаваше наполовина през назъбения отвор в стената.

Мъжете се хвърлиха на пода, по който се търкаляха празни бирени бутилки, но беше късно. Вратата на пикапа се отвори с трясък. От него слезе облечен в черно мъж. Черно кожено яке, черна скиорска маска, черни ръкавици. Картоиграчите запълзяха заднешком към дъното на стаята. Мъжът ги гледа няколко секунди, после извади 9-милиметров браунинг със заглушител и ги простреля с по два бързи изстрела в гръдния кош. Телата им се отпуснаха безжизнено. По плочките издрънча гилза. Мъжът в черно пристъпи до по-близкия от двамата и го довърши с куршум в главата. После и другия.

Той бе наблюдавал усамотената къща цели три дни, без да бърза, добре скрит зад дърветата отвъд оградата. Разбрал бе всичко за нея и за обитателите й. Знаеше, че отзад има гараж, в който държат ръждясал форд пикап с ключовете на таблото; знаеше също, че може да прескочи оградата и да стигне до него, без да го видят от прозорците на кухнята, в която двамата пазачи обикновено играеха карти.

И най-важното — знаеше точно къде е момичето.

Прахолякът в разбитата кухня вече се слягаше. Когато се убеди, че и двамата мъже са мъртви, пришълецът върна още топлия браунинг в кобура и влезе навътре в къщата. Погледна часовника си. Откакто бе прескочил оградата, бяха изминали само две минути. Нещата вървяха по план.

Вратата на стаята, където държаха момичето, беше паянтова и се откъсна от пантите си на третия ритник. Още при първия бе дочул писъците й. Той нахълта в стаята. Тя лежеше, свита на кълбо в далечния ъгъл на кревата, набързо покрита с чаршаф. В очите й се четеше ужас. Мъжът знаеше, че съвсем наскоро е навършила тринайсет години.

Той пристъпи към нея и се спря до ръба на леглото. Тя запищя още по-силно. Мъжът се запита дали да не й постави една от упойващите инжекции, които винаги носеше със себе си. Вместо това свали скиорската си маска и тя видя обветреното му лице с плътен загар и гъста руса коса. Той протегна ръка.

— Ела с мен — каза тихо.

Момичето престана да пищи и го погледна колебливо. Другите мъже, които познаваше, имаха зли очи. Този беше различен.

Той бръкна в джоба на якето си и й показа своя снимка заедно с родителите й. Тя не ги беше виждала отдавна.

— Не се бой — проговори той. — Казвам се Бен и съм дошъл да ти помогна. Семейството ти ме изпраща, Катрин. Чакат те. Ще те отведа при тях.