Скотт Мариани - Конспирацията „Моцарт“

Бузите й бяха мокри от сълзи.

— Полицай ли сте? — запита тя.

— Не съм полицай — отвърна той. — Просто приятел.

Дланта му се протегна още по-близо до нея. Накрая тя му разреши да я улови над лакътя и да й помогне да се изправи. Под грубата тъкан на блузата ръката й изглеждаше безплътна. Тя не оказа съпротива, когато я поведе навън, нито реагира при вида на двата трупа на пода в кухнята.

На двора момичето запримигва от ярката слънчева светлина. Явно отдавна не беше излизала от къщата. Краката й не я държаха, затова Бен я вдигна и я понесе към ленд ровъра, паркиран зад храстите на петдесетина метра от къщата. Отвори вратата и я положи на предната седалка. Тя трепереше цялата. На задната седалка имаше одеяло; той се пресегна и я зави с него.

Отново погледна часовника си. Оставаха пет минути до завръщането на другите трима мъже, ако се движеха по обичайното си разписание.

— Да вървим — промърмори той, заобиколи колата и седна зад кормилото.

Момичето каза нещо в отговор, но гласът й беше отслабнал и не се чуваше.

— Какво? — попита Бен.

— Ами Мария? — повтори тя, като го гледаше уплашено.

Той присви очи.

— Мария ли?

Катрин посочи къщата зад тях.

— Тя остана вътре.

— Коя е Мария, момиче като теб ли? И нея ли я държат насила?

Катрин кимна мрачно. В този момент той взе решение.

— Добре, изчакай ме тук за минута. Нали мога да ти имам доверие?

Тя отново кимна.

— Къде е Мария?

Откри я точно за три минути. За да стигне до нея, трябваше да мине през една вмирисана стая, в която имаше разхвърлян креват, заобиколен от видеокамери на стативи. В ъгъла на купчина бяха натрупани евтини прожектори, а на ниска масичка с дебели крака имаше телевизор и видеокасетофон, които работеха с намален звук. Бен се загледа разсеяно в образите на екрана; изведнъж си даде сметка какво вижда. Разпозна единия от мъжете, които бе застрелял току-що. Голото, мятащо се момиче на несръчно заснетия видеофилм едва ли имаше и дванайсет години.

Обзет от внезапна ярост, той с ритник запрати телевизора на пода. Кинескопът се пръсна на хиляди малки частици.

Вратата на Мария не беше заключена. Когато влезе в мизерната стаичка, от пръв поглед му се стори, че е мъртва.

Беше момичето от филма. Дишаше, но беше тежко дрогирана. Мършавото й телце беше облечено само в камизолка и зацапани бикини. Бен я вдигна внимателно от леглото и я понесе към ленд ровъра. Положи я на задната седалка, свали якето си и я зави с него. Катрин се пресегна, хвана я за ръката и го погледна въпросително.

— Не се бой, ще се оправи — каза тихо той.

Усилващ се шум от двигател го накара да застине. Онези се връщаха. Ленд ровърът беше добре скрит в храстите и не се виждаше от пътя. Нито пикапът, който бе хлътнал наполовина в кухнята отзад, макар че скоро щяха да го открият.

Бен седна зад волана, като се ослушваше напрегнато. Чуха се гласове — един от тримата бе слязъл от колата. Желязната порта изскърца. Чакълът изхрущя под гумите на сузукито. Двигателят гъргореше през пробития на много места ауспух. Колата спря пред къщата; вратите й се затръшнаха. Чуха се стъпки и мъжки смях.

Той безшумно затвори вратата на ленд ровъра и посегна към ключа на запалването. Още преди ония да имаха време да реагират, щяха да са далеч оттук. После той щеше да върне Катрин на семейството й, а Мария щеше да предаде на властите, на които все още имаше доверие.

И тогава ръката му, посягаща към ключа, се спря във въздуха. Той се притисна с гръб към седалката и зажумя. Пред очите му изплуваха онези сцени. Същите, от филма. Груби мъжки ръце, опипващи детска плът. Разтегнати в мазна усмивка усти с прогнили зъби. Молещите очи на момичето, проснато по гръб на кревата.

Бен погледна през рамо; крехкото телце на Мария лежеше кротко на задната седалка. Катрин се извърна към него и го погледна, сбърчила чело.

Е, какво пък, каза си той. Бръкна под седалката и извади резервното си оръжие — гладкоцевна пушка „Итака“, 12-и калибър „помпа“, черна и брутална, дълга не повече от 60 сантиметра между пистолетната ръкохватка и дулото на прерязаната цев. Тръбният магазин под цевта беше зареден с ловни патрони със сачми за глиган — от онези, които отварят заключена врата, без да се налага да търсиш ключа.

Бен отвори вратата и слезе.

— Веднага се връщам — каза той през рамо на Катрин.

Тримата бяха вече на предната веранда, когато той ги настигна изотзад. Двама от тях — дебелият и дългокосият — си разправяха някакъв виц на турски и се заливаха от смях. Третият имаше сериозен вид — беше с татуировки и зализана с брилянтин коса, а в ръката си подрънкваше връзка ключове. В колана му беше затъкната китайска имитация на „Колт-А1“ от 1911 г., с прибрано навътре чукче на ударника. Аматьор, каза си Бен.