Скотт Мариани - Конспирацията „Моцарт“

Когато металното прещракване на „помпата“ отекна рязко зад тях, тримата се извърнаха едновременно с разширени от ужас очи. Нито един не се сети да посегне към оръжието си. От нечия зяпнала уста изпадна недоизпушен фас.

Той ги изгледа студено за секунда, после изпразни магазина на пушката от упор в телата им.

Някъде над Франция

Два дни по-късно

Бенедикт Хоуп погледна разсеяно през прозореца на грамадния „Боинг 747“ и отпи още една глътка уиски, докато морето от бели облаци под него бавно се носеше в обратна посока. Кубчетата лед в чашата му подрънкваха. Уискито опари езика му. Беше някаква евтина безименна смес, предназначена за авиокомпаниите. Все пак беше по-добре от нищо. Четвъртото му уиски за този полет. Или може би петото. Вече не помнеше точно.

Мястото до него беше празно, както и повече от половината седалки в първа класа. Той загърби прозореца, протегна се сънливо и затвори очи.

Три поръчки за тази година. Бе поработил здраво и сега беше уморен. В Турция му бяха нужни цели два месеца, за да проследи мъжете, отвлекли Катрин Петерсен. Два безкрайни месеца, прекарани в пот и мръсотия, в тичане по фалшиви следи, в отработване на фалшиви сигнали, в търсене под дърво и камък. Родителите на Катрин се бяха отчаяли и мислеха, че вече няма да я видят жива. Бенедикт Хоуп никога не обещаваше нищо. Защото знаеше, че винаги съществува риск клиентът му да получи своя най-близък в затворен ковчег.

При него досега това се бе случвало само веднъж. В Мексико Сити — един от световните центрове на отвличанията. Не беше по негова вина. Похитителите бяха заклали детето още преди да поискат откупа. Бен беше този, който откри трупа. Малко момче, още ненавършило единайсет години, напъхано във варел от нафта. С отрязани уши и пръсти на ръцете. Понякога похитителите дори не го правеха за пари. До ден-днешен Бен избягваше да си мисли за тази история, но макар и потиснат в съзнанието му, споменът за нея го караше да продължава.

В Турция бе действал с обичайната си настойчивост. Досега никого не бе подвел, нито веднъж не се бе отказал да доведе работата докрай. Дори в многото случаи, когато му се виждаше безнадеждна. При тази поръчка, подобно на много други преди нея, трябваше да започне от нищо, без улики, без следа, с насила изтръгнати недомлъвки от хора, които се бояха да говорят. После изведнъж се появи нишка, която го отведе до къщата. Заради нея загинаха хора. Но Катрин Петерсен бе върната на родителите си, а малката Мария се намираше в добри ръце, докато издирваха семейството й.

Сега на Бен не му оставаше нищо друго, освен да се прибере у дома, в сигурното убежище, което му даваше онази стара къща на западното ирландско крайбрежие. За момент си представи самотния, закътан частен плаж в скалистото заливче, където обичаше да остава насаме с вълните, чайките и мислите си. Плановете му след турската поръчка бяха да остане там колкото се може по-дълго. До следващото телефонно обаждане. Това беше единственото, в което нито за миг не се съмняваше — че рано или късно ще има нова поръчка.

И тя бе дошла много по-скоро, отколкото очакваше. Около полунощ предишната вечер, както си седеше в бара на хотела с няколко питиета на масата пред себе си за компания и броеше часовете, които оставаха до отпътуването му от Истанбул. Тогава за пръв път през последната седмица провери гласовата поща на мобилния си телефон. Имаше едно-единствено съобщение — женски глас, който Бен разпозна безпогрешно.

Беше Лай Луелин. Последният човек на земята, от когото очакваше телефонно обаждане. Той прослуша няколко пъти съобщението. Гласът й звучеше напрегнато, притеснено, някак задъхано.

Бен, не знам къде си и дали изобщо ще получиш това съобщение. Но имам нужда да те видя. Не знам към кого друг да се обърна. В момента съм в Лондон, отседнала съм в хотел „Дорчестър“. Ще ме откриеш там. Ще те чакам колкото е необходимо. И после, със свито гърло: Бен, страх ме е. Моля те, ела по-бързо!

Съобщението беше отпреди пет дни, получено на четвърти декември. Още щом го чу, той отмени полета си за Дъблин. И сега, след по-малко от час, щеше да кацне на „Хийтроу“.

Какво ли можеше да иска тя от него? Лай Луелин бе дошла на погребението на Оливър през януари — в онзи ужасен ден, когато Бен видя ковчега на приятеля си да се спуска в земята на онова затънтено гробище под ледения уелски дъжд. Бе застанала на самия ръб на гроба, с развяна от вятъра дълга черна коса. Родителите й бяха починали преди много години. А сега бе загубила и брат си, удавил се при трагичен инцидент. Някой се сети да разпери чадър над главата й. Тя изобщо не забеляза. Красивите й черти бяха изопнати, лицето й беше пепеляво. Изумруденозелените й очи, чийто блясък вече толкова години Бен не можеше да забрави, бяха вперени в зейналата яма. Не обръщаше внимание на фотографите, кръжащи наоколо като лешояди. Бяха дошли да снимат оперната звезда, прекратила европейското си турне, за да придружи ковчега на брат си с частен самолет от Виена до техния роден Уелс.