Скотт Мариани - Конспирацията „Моцарт“

След три минути забързаните му стъпки заглъхваха в мекия килим по коридора към вратата й, докато се чудеше какво ли иска от него и какво би могъл да й каже след толкова време.

Зави зад един ъгъл и видя насреща си някакъв мъж. Нямаше вид на човек, който чака някого, нито пък на гост на хотела. Просто си стоеше с гръб към една от вратите. Бен зърна номера зад гърба му — 1221 .

Огледа мъжа от глава до пети. Беше много едър. Поне с половин педя по-висок от самия Бен и около два пъти по-тежък от него. Сигурно имаше 160 килограма. Облечен беше с тъмен полиестерен костюм, твърде изопнат на раменете и гръдния кош. Бицепсите му сякаш всеки миг щяха да пръснат шевовете на ръкавите. След поне едно десетилетие злоупотреба със стероиди лицето му беше покрито с белези от акне. Миниатюрната му глава лъщеше гладко обръсната, кацнала на огромните рамене като грахово зърно върху закачалка за балтони.

Без да забавя крачка, Бен приближи до него.

— Дошъл съм да се видя с Лай Луелин — каза той.

Грамадният мъж кръстоса ръце на гърдите си и поклати глава със самодоволна усмивка.

— Никой не може да я вижда — отвърна той. — Не желае да я безпокоят.

— Аз съм й приятел. Очаква ме.

Широко разположените очи го изгледаха втренчено.

— Не ме е уведомила.

— А ще й предадеш ли, че съм тук? — попита Бен. — Казвам се Хоуп.

Небрежно махване с ръка.

— Няма да стане.

— Дръпни се да вляза.

— Я се разкарай, малчо!

Бен се пресегна, за да почука на вратата. Квадратната длан на мъжа отскочи като пружина и късите му месести пръсти склещиха китката на Бен.

— Е, това не биваше да го правиш — каза Бен.

Мъжът понечи да отговори нещо, но в този момент Бен с рязко движение стисна китката му в желязна хватка, с която за малко не я измъкна от ставата. С ръка, извита отзад на гърба, великанът рухна на колене. Особено нещо е болката — не признава ръст и килограми.

— Какво ще кажеш да започнем отначало? — каза тихо Бен. — Дошъл съм, за да се видя с Лай Луелин. Не желая да те наранявам, освен ако не ме принудиш. Искам само да ме пуснеш да вляза при нея. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Окей, окей! Само ме пусни… — Гласът на великана се бе извисил с цяла октава; едрото му тяло трепереше.

Вратата се отвори. В рамката й се появиха още двама мъже. И двамата облечени със същите евтини костюми като пазача, но значително по-дребни от него.

Бен им хвърли предупредителен поглед.

— Я по-добре ме пуснете да вляза — каза той, — иначе ще му счупя ръката.

Зад гърбовете им се появи познато лице. Двамата веднага се дръпнаха встрани.

— Няма проблем — каза тя. — Познавам го.

— Здрасти, Лай — каза той.

Тя го изгледа.

— Какво правиш с бодигарда ми?

Гласът й го накара да се усмихне. В него все така се долавяше познатият му мелодичен уелски акцент, леко смекчен от годините, през които бе обикаляла света и бе живяла в чужбина.

Бен пусна ръката на мъжа и той се свлече тихо на пода.

— На тоя чувал с лайна бодигард ли му викаш?

Другите двама се суетяха край вратата и се споглеждаха притеснено. Едрият се надигна бавно и пъшкайки от болка, унило заразтрива китката си.

— Я по-добре влез — каза тя на Бен.

Той се провря между двамата мъже и я последва в стаята.

Номер 1221 беше всъщност огромен апартамент, изпълнен с аромат на свежи цветя. През трите високи прозореца, в процепите между плътните завеси, се процеждаше бледа слънчева светлина. Лай затвори тихо вратата, а бодигардовете останаха отвън.

Загледаха се изпитателно.

— Петнайсет години — каза той. Беше си онази Лай Луелин, която помнеше от едно време, все така красива. Същата издължена грациозна фигура, същата прекрасна кожа. Същите зелени очи. Беше облечена с избелели джинси и тъмносин пуловер. Без грим, а и нямаше нужда. Единственото бижу, което се виждаше по нея, беше златен медальон във формата на мида, окачен на тънка верижка. Косата й, черна и лъскава, се спускаше до раменете, точно както я бе запомнил.

— Бен Хоуп — каза с леден глас тя. — Бях си обещала, че ако някога изобщо се видим отново, то ще е, за да те зашлевя през лицето.

— Затова ли ме повика? — попита той. — Ето ме, чувствай се свободна да го направиш.

— Не мислех, че ще дойдеш.

— Чух съобщението ти едва снощи. И ето ме тук.

— Но аз ти го оставих преди дни!

— Бях зает.

— Естествено — изсумтя тя.

— Останах с впечатлението, че имаш нужда от помощта ми — рече Бен. — А сега изведнъж ми показваш, че не съм добре дошъл.