Джон Локк - Смъртоносни xopa

И чаках.

Минаха две минути. Надявал се бях поне един от гар­довете да излезе на пътя, за да се увери, че клоуните не са спрели, но никой от тях нито мръдна, нито издаде звук, нито запали отново цигарата си. Тия охранители бяха дяволски добре обучени, помислих си.

Тогава телефонът ми започна да вибрира.

Бавно придърпах камуфлажното одеяло над главата си, измъкнах телефона от джоба на ризата си и го при­ближих към лицето си, както бях завит. Погрижих се абсолютно никаква светлина да не се излъчва от него, затаих дъх и отворих телефона. Не смеех да гъкна, нито дори да прошепна.

- Може да излизаш вече - съобщи Куин. - Убих ги и двамата.

Изпуснах задържания въздух.

- Провери ли дали няма други?

- Ще се престоря, че не си ме попитал това.

- Да бе, къде ми беше умът?

Върнахме се при хамъра и поздравихме клоуните за изпълнението им.

Включих двигателя, но оставих фаровете угасени. Ка­раваната зави и ни последва обратно по шосето към вхо­да, където поехме по калдъръмения път към дома на Джо Демео.

Имаше само един вход към къщата на Джо и трябваше да се мине през металната ограда, за да се стигне до него. С Чарли Уайтсайд бяхме премерили много грижливо разстоянието до първата ограда, така че спрях, когато я на­ближих на километър и двеста метра. Ако продължах още малко, вероятно бих издал позицията си.

Куин беше взел уоки-токитата на двамата гардове и дотук шансът бе на наша страна. Никой не се беше обаж­дал да иска последни сведения. Предполагах, че пред­стои всеки момент, защото повечето охранителни фирми правят проверка на екипите на петнайсет минути, които ние вече бяхме използвали, дори прехвърлили.

Излязохме от хамъра и се ослушахме за кучешки лай. Като не чухме такъв, Куин взе пушката си и се отправи на изток. Хуго грабна моята и тръгна на запад.

Аз се покатерих върху хамъра и дадох на моите стре­лци време да се приближат възможно най-много, преди кучетата да ги подушат. Бях се надявал да изминат поне половината разстояние, но кучетата бяха много нащрек и лаят започна почти веднага. Аз стрелях с импулсния лазер и сигнализирах на цирковата каравана да потегли.

Внезапно уоки-токитата запращяха и оживяха от зву­ците на тревожни гласове. Бяхме ги сварили неподготве­ни, тъй че дотук резултатът беше един на нула за нас, но имахме още дълъг път да извървим до победата.

Цирковата каравана кривна от пътя, за да ми даде пространство за изстрел. Отправих го и чух крясъци и стонове. Поставих мобилния си телефон на високогово­рител и увеличих звука. После скочих обратно в хамъра, пуснах фаровете и включих двигателя. Клоуните продължаваха да карат без фарове към позицията си вляво от дупката, която току-що бях отворил.

Подкарах хамъра с около шейсет и пет километра в час по пътя и спрях на четиристотин метра от входа. Отново се покатерих на покрива му и дадох на клоуните време да си спретнат оборудването.

Куин ми съобщи, че е на позиция. Предполагахме, че на Хуго ще му е нужно повече време. Краката му бяха мно­го по-къси и пушката беше твърде тежка за него. Но пък беше наперен като петле и знаех, че ще се справи добре.

Чух изстрели, което означаваше, че охранителният екип на Демео се е ориентирал достатъчно, за да ме пре­върне в своя мишена. На кучетата, като по-дребни, щеше да им трябва повече време да се вдигнат на крака. Из­стрелите продължиха. Импулсният лазер беше ограден с щит от брониран стъклопласт, затова не се притеснявах особено, че мога да бъда улучен. Куин трябва да беше от­правил два безшумни изстрела, защото гласът му се раз­несе от високоговорителя на телефона ми:

- Свалих още двама от гардовете.

Клоуните се бавеха повече, отколкото бях очаквал. Питах се дали някой не е бил улучен. Насочих оръжието вдясно от караваната им и изстрелях още един залп. Вик­нах на циркаджиите да побързат, макар че би им било невъзможно да ме чуят.

Клоуните бяха донесли няколко малки батута и ги­гантска мрежа, използвана да хваща падащите от тра­пеца акробати. Хуго се обади да докладва точно когато клоуните домъкнаха мрежата си през пътя и покриха дупката, която бях направил с първия изстрел. Вързаха краищата ѝ за стълбовете и дръпнаха центъра на мрежа­та така, че се образува голям парашут. После хукнаха към караваната и грабнаха батутите и ножовете, защото тези точно джуджета бяха ножохвъргачи.

Качих се отново в хамъра и изминах още сто метра. После пак стъпих на покрива и изчаках останалите гар- дове да заемат позиции и кучетата да се хвърлят в атака.