Джон Локк - Смъртоносни xopa

- Какво ти харесва? - попита и нещо в тона ѝ подсказ­ваше, че всъщност много пъти е вършила това.

Като демонстрира сериозни умения и изненадваща степен на ентусиазъм, Жанин даде най-доброто от себе си, за да заслужи съдържанието на плика. После ѝ казах да легне по корем, за да разгледам по-добре малката та­туировка под кръста ѝ.

Когато понечих да я снимам с телефона си, тя възрази:

- Без снимки.

- Само татуировката - казах.

Тя кимна, но предупреди, че ще иска да погледне ек­рана, за да се увери, че не съм включил в кадър част от задника ѝ.

- Възнамерявам да бъда прочута актриса един ден - изтъкна - и не искам да цъфнат голи снимки.

Подхвърлих, че не виждам родилни петна по тялото ѝ, и я попитах дали няма такива, а аз да съм ги пропус­нал. Изгледа ме озадачено и ми обясни, че има розово петно колкото десетцентова монета на главата, точно над ухото, но нямало как да го видя, ако косата ѝ не бъдела разделена точно там.

След като щракнах въпросното място в близък план, тя започна да събира дрехите си. Забелязах чантичката ѝ на бюрото и ѝ я занесох.

- Приключихме ли? - поиска да знае.

- Приключихме.

Докато тя се обличаше, излязох на балкона да дам знак на саксофониста, грамадно страшилище с тежко дефор­мирани черти на лицето на име Огъстъс Куин. Наблюда­вах как моят гигант прибра инструмента си и се отдале­чава, като знаех, че ще заобиколи хотела до седана, който го чакаше отстрани. Куин и Куп щяха да следят Жанин няколко часа, за да разберат къде живее и кои са прияте­лите ѝ. После щяха да се върнат да ме вземат и да идем на летището за обратния полет до Вирджиния. Единстве­ният минус беше часовата разлика. Като се приберяхме, вече щях да съм твърде уморен, за да тествам оръжието Ей Ди Ес.

Влязох отново в дневната и заварих Жанин в центъра на стаята, напълно облечена, да се опитва да осъществи контакт с очи. Сбогуването в такива ситуации си е ис­тинско изкуство, един вид безмълвен протокол. Не се це­лувате, но прегръдка е добра идея. Изпълнявате кратък словесен танц, защото нито един от вас не иска да про­точва момента, но пък не иска и да е груб.

Не бива да я отпратиш рязко, затова ѝ казваш, че е било чудесно и ще се радваш да я видиш следващия път, когато си в града. Тя си държи на нейното, че не се зани­мава с такива неща, но за теб ще направи изключение.

Мобилният ми телефон изпълни свой собствен танц, като завибрира върху бюрото.

- Трябва да се обадя - казах ѝ.

Тя ми отправи кратка свенлива усмивка.

- Добре... благодаря. - Прозвуча почти като въпрос.

Леко се смръщих, за да покажа, че не ми се иска тя да тръгва. Тя пък сви рамене и със сладка гримаса изобрази същото чувство. После ми прати въздушна целувка, из­лезе и затвори вратата зад себе си.

Когато го направи, нещо прещрака в главата ми. Зами­слих се за Катлийн Грей и ме заля прилив на тъга.

Телефонното обаждане, накарало Жанин да си тръгне, беше предварително уговорено. Звънеше Куин, за да ме уведоми, че е на позиция. Нахлузих джинсите си, пъхнах в джоба телефона с камера и си налях двойно уиски от мо­крия бар. Седнах на ръба на леглото с питието си и опрях свободната си ръка на чаршафите, които бяхме изпомачка­ли минути по-рано.

Ароматът от младостта на Жанин още се усещаше във въздуха, вдишах го с пълни гърди. На Катлийн може да ѝ стигаха четиристотин и деветдесет калории, за да бори стреса, но не и на мен.

Усетих вибрации в джоба си, отворих телефона с плъз­гане и го долепих до ухото си.

- Аз съм - съобщи Кали.

- Трябва да си татуираш пеперудка на задника - уве­домих я.

Последва кратка пауза от нейна страна.

- Донован, ако така започваш разговорите си обикно­вено, май откривам къде се корени проблемът ти с жени­те. Нищо чудно, че не можеш да си намериш добро моми­че, за което да се ожениш.

Ако Кали Карпентър се беше родила осем сантиметра по-висока, нямаше да ѝ се налага да убива хора за пре­храната си. С нейната впечатляваща външност щеше да е супермодел, известен с малкото си име. Пресуших ча­шата си и я оставих на масичката. Изправих се, излязох на балкона и си избрах стол, който бе обърнат към кея на Санта Моника.

- Какво ново? - попитах я.

- Пресегни се през голата курва и си включи телеви­зора.

- Какво ниско мнение имаш за мен - въздъхнах. - Ис­тината е, че си седя самичък на хотелския балкон и се наслаждавам на ненормално топло за февруари време. Кой канал?

- Който щеш.

Върнах се в дневната, открих дистанционното и нати­снах бутона за включване. Думите “сензационна новина“ се мъдреха върху течащо интервю на живо. Интервюира­ният разказваше на репортерите, че току-що случилото се събитие е безпрецедентно. Отдолу на екрана вървеше телетекст: “Вътрешна сигурност потвърждава неразре­шен пробив в наблюдателен сателит“.