Джон Локк - Смъртоносни xopa

- Да се поразходим - предложи и ме отмина без опит за здрависване.

Не помръднах. Нямаше да се чувствам удобно да тръг­на с него, защото така щях да се обърна с гръб към банди­тите му. Демео отново се засмя и каза:

- Не се тревожи за тях. Ще ни следват на уважително разстояние. Също като твоя гигант - добави.

Коментарът му ме разтърси. Куин бе единственото ми подкрепление, което означаваше, че с него все едно сме мъртви. Освен ако не можех да убедя Демео, че имам и друго подкрепление. Междувременно се налагаше да де­монстрирам увереност.

- Куин е грамада - подхвърлих, - та не са много хората, дето да го преодолеят. Какво трябва да направи, да заспи ли?

- Имам предимство с това, че аз посочих мястото - уточни Демео.

- Като стана дума - засякох го, - какво все те тегли към гробища? Преди две години ме повика в Ингълуд Парк при гроба на Джеймс Джефрис. Този път - в Холивуд Хилс при гроба на Бъстър Кийтън.

- Срещам се с хората където сметна за подходящо. Ако ти беше художник, щях да ти определя среща в галерия или музей на изкуствата.

- А къде се срещаш с Гарет Ънгър? По сбирки на произ­водителите на змийска отрова ли?

Холивуд Хилс с тяхната гора и полянки са оазис, зао­биколен от неспирното улично движение. Макар “Дисни“, “Юнивърсъл“ и “Уорнър Брадърс“ да имат студиа, нами­ращи се само на минути, огромната площ притежава своя собствена атмосфера на изолираност и покой. Незадръстена от мавзолеи, тя изобилства с планински гледки, за­облени хълмове, кътчета с изкусна градинарска работа и ярки бели скулптури.

Демео неочаквано спря рязко и постави ръка над ла­кътя ми, при което за малко не излязох от кожата си. Из­въртях се да се освободя от хватката му и скочих да заема бойна позиция. Обходих с поглед района, за да се уверя, че бандитите са където трябва. Вярно, бяха, но с извадено оръжие и чакаха само сигнал от Демео. Нямах представа къде беше Куин, но вярвах, че е на подходящото място, за да ме запази невредим. Демео сякаш не забеляза моята нервност, съсредоточен върху нещо пред нас.

- Погледни това - пошепна.

С големи усилия се принудих да се отпусна. Обърнах глава да проследя погледа му и не видях нищо, но очите му бяха приковани върху нещо.

- Какво, птицата ли? - попитах. Беше единственото живо създание, което можех да видя пред него.

- Не каква да е птица - пошушна той. - Червеноглав кардинал.

Когато съм така напрегнат, съм готов да убивам или да бъда убит. Направо искам да убивам или да бъда убит. Трудно ми беше да обърна внимание на птицата. Отново погледнах зад нас. Израженията на бандитите не се бяха променили, но поне оръжията им бяха прибрани в кобу­рите. За миг почти ми дожаля за тях, че трябваше да ох­раняват такъв безумец като шефа им. Овладях дишането си и попитах:

- Червеноглавите кардинали да не са някаква рядка порода?

- Не са редки - отвърна той, - но са много плашливи. Почти никога не можеш да ги видиш в градска среда. Виждаш ли червената глава и черните криле? Този е мъж­кият от вида.

Хич не щях и да знам и се надявах изражението ми да го показва. Демео наблюдаваше как птицата отлита. По­сле се обърна към мен и ме изучава известно време.

- Дълъг път си изминал за тази среща - отбеляза. - Ще ти дам възможност да си свършиш делата, та да може да се порадваш на топлия ни климат и дружелюбна атмос­фера. - И ми смигна.

- Всъщност исках да говорим за твоите дела - уточних.

- За кои точно? Аз имам много дела.

Припомних му как преди две години искаше да ме на­еме да убия хора, подписали договори за структуриран депозит. Попитах дали лично дава одобрение за всяко убийство.

- Това е крайно неуважителен въпрос - възмути се той, - като се има предвид, че дори не те обискирах.

Уведомих го, че онзи, когото е наел да убие семейство Доус в Монтклеър, е бил немарлив. Че едно момиченце е оживяло и искам от него лично да поеме медицинските ѝ разноски за пълна лицева реконструкция. Освен това настоях да напише чек за наследницата на Грег и Мелани Доус на стойност девет милиона долара, та Ади да може да се справи в живота при инвалидността си, причинена от неговите действия.

Демео се разсмя с глас.

- Не ти липсва дързост - възкликна. - Винаги съм го казвал за теб.

- Аз и моята дързост ти даваме пет дни да предоста­виш парите.

Погледът на Демео стана остър.

- Ултиматум?

Опитах се да го обмисля през неговата гледна точка.

- Господин Демео, не желая да проявя липса на ува­жение. Девет милиона плюс операциите изглеждат като много пари. Но нека сме откровени, те са като кофичка пясък от плажа за някого като вас. Ще го приема като ли­чен жест, ако сторите това за момиченцето. В допълнение ще ви дължа услуга.