Джон Локк - Смъртоносни xopa

Нелош бизнес, но и нелишен от риск.

Тази конкретна сутрин към десет часа тя почука на вратата на луксозната ми хотелска стая в центъра на Син­синати, където бях отседнал. Връчих ѝ половин сантиме­тър дебела пачка от стотачки, а тя се усмихна и каза:

- Винаги си бил прекалено щедър с мен.

Лорън обичаше коктейлите “Мимоза“ с прясно изце­ден портокалов сок и се наслади на няколко от тях, дока­то си обменяхме новини за близките, проблемите и здра­вето си, както и за книгите, които бяхме прочели през месеците, изтекли след последното ми посещение.

В един момент тя се усмихна и подхвърли:

- Не искаш ли да...

Вместо да отговоря директно, съобщих ѝ, че имам уникално предложение за нея: да прекараме следващите няколко часа по традиционния начин, а после всеки да тръгне по своя път, ощастливен и обогатен от преживя­ното, или да ѝ платя неприлично голяма сума пари, за да ми разреши здравата да я пребия.

За част от секундата усмивката на Лорън замръзна на лицето ѝ и тя бе стъписана като сърна, осветена от фаро­вете на кола. После издаде странен звук и хукна към вра­тата. Малко се смота, докато я отвори. Когато най-сетне го направи, изхвърча от стаята и затръшна вратата след себе си. Наблюдавах я спокойно как върши това, после си напълних чашата отново, отпих от шампанското и се настаних по-близо до телефона. Изминаха няколко ми­нути, преди той да позвъни.

- Не хукна да ме гониш - каза тя.

- Че откъде-накъде?

- Реших, че може да си превъртял. Без да се засягаш.

- Съжалявам.

- Не, просто... Не знам, май винаги съм имала чувство­то, че можеш да ми упражниш насилие, макар неизменно да си се държал като съвършен джентълмен. И все пак онова, което каза, за минута ме извади от релси.

- А сега?

- Сега ми е малко неудобно, че си платил за нощувката, а аз избягах.

Беше уплашена.

- Много бях уплашена - призна тя.

Помълчахме известно време.

- Ти имаш добро сърце - казах ѝ.

- Искам да бъда твой приятел, Донован - промълви тя, - само че в момента май малко се боя от теб.

- Не мога да те виня за това.

- А трябва ли?

- Какво да трябва?

- Да се боя от теб?

- Не - отвърнах след кратка пауза.

- Е, ти не ме сграбчи или удари. Не ме насили да правя нищо. Когато побягнах, не хукна да ме гониш. А си и мно­го щедър - парите, шампанското.

- Означава ли това, че ще опитаме отново?

- Не знам, Донован. Бих искала да спася отношенията ни...

- Но?

- Но трябва да се чувствам в безопасност.

- Нали не хукнах да те гоня - припомних.

Тя помисли над това известно време. После каза:

- Само на една пресечка разстояние съм, седя в колата си. Ако се съглася да се върна, ще ми гарантираш ли без­опасност? Ще те обслужа добре, дума да няма, но обеща­ваш ли да не ме удряш?

- Да. Ако искаш, доведи някого със себе си.

- Друго момиче?

Разсмях се.

- Не, имах предвид мъж. Може да доведеш със себе си мъж да те пази.

Тя отново поразмишлява.

- Дали има такъв, дето ще ме опази, ако искаш да ме нараниш, пък дори и да е въоръжен?

- Няма - отвърнах. - Но аз ти давам дума, Лорън. Избо­рът, за който споменах, както всичко друго, което някога сме правили или ще правим, изцяло зависи от теб.

- Вече знаеш отговора ми на предложението си, нали?

Засмях се.

- Ти го показа пределно ясно. Никакво удряне и нара­няване.

Вече в стаята ми няколко минути по-късно тя попита:

- Възбуждаш се, като биеш жени ли? И пак повтарям, не искам да те засегна.

- Не се засегнах - успокоих я и поклатих глава. - Не, никога не би ми доставило удоволствие да ударя жена и не разбирам тези, на които им харесва.

- Защо тогава?

Мислех си да ѝ разкажа историята на Катлийн Чап- ман, как години наред е понасяла физически тормоз от бившия си съпруг. Питах се дали Лорън би могла да се постави на мястото на Катлийн, да си представи покру­сата, болката и унижението, търпени тъй дълго от Кат­лийн.

Идеята ми имаше един основен недостатък: тя изис­кваше да пребия Лорън сега, та да предпазя Джанет да не бъде пребита някой ден. То се знае, Лорън щеше съз­нателно да е взела решението да бъде пребита. Чудех се дали подобна логика щеше да ми даде оправдание, за да не се чувствам отвратително гадно след това.

Накрая просто се отказах от замисъла си.

- Грешка - рекох. - Тури му пепел.

Лорън ме погледна изпитателно. Когато заговори, гла­сът ѝ бе ясен и сигурен.

- Въобще нямаш вид на извратен - заяви.

- Благодаря.

- То се знае - добави, - опитът ми е показал, че повече­то извратени никак не приличат на такива.