Джон Локк - Смъртоносни xopa

- Ето как ще стане - казах на въоръжените мъже. - Пус­кате пистолетите си и ги ритате по пода към мен. Иначе Рей ще умре от задушаване.

- Не си давам пистолета никому - презрително проце­ди приятелят на Рей.

Присвих очи да го видя по-добре.

- Това “Монстър Магнум“ ли е? - попитах. - По дяволи­те, не те виня, страхотно оръжие е.

Мъжът с магнума ме игнорира и продължи да говори, докато направи крачка встрани от брата на Рей, като се опитваше да създаде дистанция помежду им и да си про­прави път до сляпата ми зона.

- Счупен нос, колан около врата... не се умира от това. Пълни глупости дрънкаш.

Братът на Рей не беше толкова сигурен.

- Млъкни, Джо. Той умира, погледни го! Брат ми уми­ра! - А на мен каза: - Пусни го, Крийд,. Пусни го, и си тръгваме, кълна се.

Джо обаче беше намислил друго. Той прихвана падна­лата сервитьорка и опря пистолета си в трапчинката под ухото ѝ.

- Пусни го, Крийд, иначе ще я гръмна. Хич не си ми­сли, че няма да го направя!

Жената изпищя. Аз се разсмях.

- Мислиш, че ми пука дали ще я гръмнеш? Май са заб­равили да те осведомят с какво си изкарвам прехраната.

Рей, бандитът на вратата, беше тежък и лявата ми ръка започна да изтръпва от усилието. Знаех, че няма да мога да го държа изправен още дълго. Оръжието на Рей бе ма­лък трийсет и осем калибров револвер, добър избор за на кръста. Грабнах го в дясната си ръка.

- Последен шанс, Крийд - подвикна Джо. - Знаеш как­во ще направи този топ от главата ѝ. Ще я пръсне като зряла диня. - И той освободи предпазителя за драмати­чен ефект.

Подейства. Чу се удовлетворяващото прецизно тракване, което обичах у тази конкретна марка. Чувствителен съм към уникалните звуци, които всяко оръжие издава, и слухът ми успя да изолира този от предсмъртното гър- горене в гърлото на Рей, от шума на ритниците му по до- лната част на вратата, на която висеше. Чух го през врява­та откъм ресторанта, където клиентите крещяха, тичаха, събаряха столове и газеха един върху друг в опитите си да се измъкнат навън. Чух звука от оръжието на Джо и се влюбих в него. Макар да беше твърде голямо за употреба в ежедневни ситуации, нямах търпение да го добавя към колекцията си.

Джо бе отправил заплахата си и се чувстваше ангажи­ран да я изпълни. Той инстинктивно наклони глава на­зад, по-далеч от сервитьорката, което ми подсказа, че се кани да дръпне спусъка и не ще мозъка ѝ по лицето си. Усетих тежестта на револвера на Рей в дланта си. По нея прецених, че разполагам с пет патрона, но ми бе нужен само един, за да убия Джо. Не знаех какви точно използва Рей, но пратих един от тях в слепоочието на Джо и глава­та му отскочи при удара. Той падна на пода, тънка струй­ка дим се изви от дупката в главата му и потече тъмна кръв. Чух продължителния писък на сервитьорката и се почудих колко ли години психотерапия щяха да са по­требни след такова преживяване.

Ала не я погледнах, бях зает да гледам брата на Рей. Той каза:

- Крийд. Моля те. Пусни го.

- Ще свалиш ли оръжието? - попитах го.

Той поклати отрицателно глава и по бузите му се зас­тинаха сълзи. Левият крак на Рей беше вече неподвижен, а десният едва потрепваше.

- Обичам те, Рей - промълви той.

Усетих какво предстои и пуснах Рей в мига, когато брат му го простреля, след което се хвърли към пода вдя­сно от мен, стремейки се към позиция, откъм която бях най-уязвим. Не можех да му позволя да я заеме, затова се подпрях на земята на едно коляно и пратих един кур­шум в лявото му око и още един в темето му. Опитах се да бутна вратата напред, но тялото на Рей я държеше не­подвижна, затова се проврях отзад и се погледнах дали не съм прострелян през тялото на Рей.

Не бях.

Прегазих през трупа на Джо и зърнах магнума на ме­тър и нещо разстояние. “Монстър Магнум“ не се взема ей тъй, повдига се церемониално, което и направих и си позволих да му се полюбувам няколко секунди. Този .50-калибров магнум “Смит енд Уесън“ бе най-голямото, най-тежко и мощно фабрично произведено ръчно оръжие в света. Пред него предпочитаният револвер на Мръсния Хари изглежда като детска играчка. Не бях оч­аквал оръжие с такъв размер и се запитах как на Джо не му бе хрумнало да застреля Рей. 50-калибровият куршум щеше да мине през него, през вратата, през мен, че и през стената зад нас.

Нямах търпение да се похваля на Катлийн какъв къс­мет съм извадил. Имах чувството, че най-сетне съм на­мерил жена, с която мога да говоря за тези неща, ако не броим Кали. Кали беше чудесна, но нямаше никаква сър­дечност у нея. Бе изтъкана от убийствени инстинкти и студен сарказъм. Кали не би сметнала мен за щастливец, щеше да каже, че Джо е бил глупак. А за Рей и брат му хич да не говорим. Тя не би се оставила на Целувката от Глазгоу, не би се опитвала да преговаря с човек, провесил партньора ѝ на вратата, и поначало не би чакала на пар­кинга. Кали би влязла през главния вход на закусвалня­та, би ми пратила куршум между очите и би задигнала сандвича на Катлийн за из път.