Нельсон Демилль - Спенсървил

— Пусни одеялото.

Тя остави одеялото да се свлече на пода. Бакстър извади от джоба си връзката ключове, застана на колене, отключи катинара и освободи веригата на прангите. После се изправи.

— Иди ей там и се наведи над страничната облегалка на дивана.

Ани поклати глава.

Той извади револвера си и го насочи към лицето й.

— Направи каквото ти казах.

— Няма. Хайде, застреляй ме.

Бакстър се прицели в корема й.

— Ако те гръмна в корема, ще умираш цял ден.

Ани остана неподвижна. Искаше да умре и в този момент не я интересуваше колко време ще отнеме това. После си помисли за децата си и за вероятността Кийт да си спомни разказа й за Сивото езеро или да се е свързал с Тери, която навярно бе разбрала намека й за Атланта.

Знаеше, че не могат завинаги да останат в хижата и че когато някой се появи, ще се пролее кръв. Накрая Клиф навярно щеше да я застреля и да се самоубие.

Затова се колебаеше дали наистина иска да умре веднага, или да поживее още с надеждата да направи нещо, за да сложи край на този кошмар. Но нямаше представа още колко време ще може да издържи преди той да я пречупи. От пристигането им бяха минали три дни и тя вече губеше представа за реалността, поддавайки се на перверзната му воля, за да си спести част от мъченията. Не можеше да се мери с него в това положение, разбираше го. Силата беше на негова страна и той отвръщаше на безпомощната й съпротива с типичния си садизъм. Но Ани нямаше да му се даде доброволно.

— Върви по дяволите — каза тя.

Бакстър сведе пистолета, отиде до камината и пъхна ръжена в пламъците.

Ани го наблюдаваше. Не, нямаше да я убие. Не още. Сега бе намислил друго. Върхът на ръжена стана червен и той го издърпа от огъня, повдигна го и плю отгоре му. Плюнката зацвъртя и Бакстър приближи ръжена на няколко сантиметра от дясната й гърда.

— Не искам да го правя, но ти не ми даваш друг избор.

— И аз не го искам, но ти не ми даваш избор — отвърна тя.

Той я погледна.

— Така или иначе, ще стане както кажа аз. Е?

Осъзнала, че е безсмислено повече да се съпротивлява, Ани се завъртя и отиде до дивана. Веригата се влачеше по килимчето, прангите жулеха глезените й.

— Наведи се — каза Бакстър.

Тя се наведе над тапицираната странична облегалка и опря ръце върху възглавниците. Чу, че Клиф оставя ръжена, разкопчава колана с кобура и го пуска на земята. После се приближи зад нея и свали колана на панталона си.

— Добре, сега ще си платиш за голямата си уста. И през всички тези години ти се е насъбрало да плащаш още много.

Ани не отговори, но знаеше, че ако не каже нещо, Клиф ще продължава да дудне, и не искаше да чака в тази унизителна поза.

— Просто прави каквото искаш и свършвай.

— Проклета да си…

Той замахна с колана и силно го стовари върху дупето й.

Кийт фокусира бинокъла към един от осветените прозорци, вградени в стръмния покрив. Зърна нещо, после я видя. Беше изправена и се виждаше от кръста нагоре. Гърдите й бяха голи. Няколко секунди тя стоя неподвижно. От това разстояние не бе в състояние да различи чертите й. Стори му се уплашена, но може и да си въобразяваше.

Внезапно Ани изчезна и на нейното място застана Клиф Бакстър. Кийт се опита да фокусира бинокъла по-добре, после видя ченгето да прави някакво странно движение. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че Бакстър замахва с нещо, бич, колан или палка, и разбра какво става. Той сведе бинокъла и усети, че стомахът му се свива.

— Какво видя? — прошепна Били.

— Нищо.

— Видя ли някого?

— Да… видях. — Кийт го погледна и каза: — Бие я. Влизам вътре. — Той грабна пушката си и понечи да се изправи, но Били го задържа.

— Не! Не! Чакай.

Кийт легна на земята. Струваше му се, че може да чуе онова, което ставаше в къщата, постоянния плясък на нещо по гола плът и нейните викове. Това, разбира се, беше плод на въображението му, но го чувстваше, сякаш се случваше със самия него.

Ани извика от болка и изненада. Обикновено се приготвяше за първия удар и стискаше зъби, докато болката не станеше прекалено силна. Предишния ден бе понесла десет удара, без да издаде звук, и това й беше донесло известно удовлетворение.

— Щях да те ударя само пет пъти — каза той, — но сега ще получиш цели десет. Брой ги и ако се объркаш, ще започна отначало. Готова ли си?

Тя не отговори.

— Готова ли си?

— Да.

Клиф Бакстър нанесе девет бавни, силни удара с колана по задника на жена си, по който все още имаше червени следи от предишния ден. След всяко замахване изчакваше Ани да си поеме дъх и да го преброи. Преди последния удар тя се разхълца.