Нельсон Демилль - Спенсървил

Остави пушката на стойката, заключи я и прибра връзката с ключове в джоба си. Имаше още три полуавтоматични пушки — една с оптичен мерник за стрелба призори и привечер, друга със стандартен мерник за дневен лов, трета за далечна стрелба — и автомат АК–47 с обикновен мерник за близка стрелба.

Беше разположил наоколо мечи капани. Единият се намираше близо до стълбището, което водеше към терасата. Бе подготвил и още няколко номера в случай, че се появят неканени гости. Не очакваше никого, но дълбоко в мислите му постоянно се мяркаше образът на Кийт Ландри.

Кийт и Били лежаха на земята. Когато стрелбата престана, Кийт прошепна:

— Просто проверява.

Марлон кимна.

— Да… ама за малко не ни улучи.

— Мисля, че ни е издало кучето.

— Когато беше коленичил, можеше да го застреляш.

— Да, но предполагам, че носи бронирана жилетка. Трябваше да се целя в главата, а от това разстояние е много трудно.

— Видя ли онуй червено око, дето гледайте към нас?

— Видях го. — Основният недостатък на инфрачервения мерник бе, че можеш да видиш червената му светлина, когато сочи право към теб. Не се изненадваше, че Бакстър има устройство за нощно виждане, но това затрудняваше нещата.

Кучето, което стоеше на двайсетина метра от тях, тихо изръмжа.

Няколко минути двамата останаха неподвижни, после ротвайлерът реагира на друг шум, завъртя се и се втурна към езерото.

Кийт изчака още минута, после бавно се изправи на колене, вдигна бинокъла и го насочи към къщата.

Бакстър съблече бронираната си жилетка, но не свали кобура си. Включи лампиона, който хвърли бледа светлина в голямата дневна е висок таван.

По наклонените стени бяха закачени трофейни глави: лос, елен, рис, глиган, две черни мечки и рядък сив вълк.

На люлеещия се стол до камината седеше Ани и гледаше към пламъците. Когато Бакстър се приближи, тя вдигна очи към него.

— Компания ли очакваш, скъпа?

Ани поклати глава.

— Мисля, че очакваш. — Той седна на фотьойла срещу нея.

Тя беше увита в одеяло, под което нямаше дрехи. Босите й крака бяха вкочанени, въпреки огъня. На глезените й имаше пранги, взети от затвора, и шейсетсантиметрова верига, която й позволяваше да ходи нормално, но не и да тича. Веригата бе заключена за голяма халка, дълбоко завинтена в дъбовия под.

Единственият телефон се намираше на стената в кухнята, но Клиф беше заключил слушалката в шкафа, наред с всички остри ножове. Когато нощем я пращаше да си легне, закопчаваше китките й за желязната табла и отключваше прангите. „За да можеш да си разтваряш краката за мен, скъпа.“

Известно време Клиф я погледа, после каза:

— Мислиш си, че той ще дойде да те спаси, но ми позвъни Блейк и ми каза, че твоят любовник отвлякъл Уорд и го измъчвал. Но Уорд го метнал, че сме заминали за Флорида. И сега онова тъпо копеле ще ни търси там, ако стигне чак толкова далеч. И ако изобщо му пука за теб.

Ани не отговори.

— Според мен не му пука или пък не му стиска. — Бакстър се засмя. — Все пак се надявам да се появи. Някога виждала ли си човек, хванат в мечи капан? Грозна гледка, казвам ти. В повечето случаи не успяват да се освободят и умират от глад и жажда. Понякога си отрязват крака, за да се измъкнат. И ако твоят любовник се хване в един от капаните около къщата, двамата с теб цяла седмица можем да го гледаме как умира. Обикновено викат до прегракване, плачат и се молят, после накрая искат да ги застреляш.

Ани продължаваше да гледа огъня.

— Самият аз никога не съм го виждал — продължи Клиф, — но един познат ми е разказвал. Струва ми се, че ще ми достави искрено удоволствие. — Тя не реагира, затова Бакстър прибави: — Всеки случай, не знам за какво ти е той. Когато го видях за последно, топките му бяха в ръката ми. Някога виждала ли си отрязани тестиси? По дяволите, трябваше да ги запазя и да ти ги покажа. — Той я хвана за брадичката и я обърна към себе си. Виждаше, че не е убедена, и колкото повече й го разказваше, изглежда, му вярваше все по-малко, затова реши да не го повтаря поне няколко дни.

— Надявам се, че ако се появи, няма да се наложи да го убия веднага. Ако не попадне в някой от капаните, може да го докопат кучетата или пък да го пипна аз. Ще го вкарам тук вътре и ще можеш да се погрижиш за него. Така че да го одера жив и да му ощавя кожата…

— Млъкни!

Той скочи.

— Какво каза?

— Стига! Стига!

— Стани.

— Няма.

— Ставай, кучко, иначе ще стане още по-лошо.

Ани се поколеба, после се изправи.