Нельсон Демилль - Спенсървил

Кийт застана до стълба, после навлезе в гората, хвана ствола на един-два и половина метров бор, разклати го и го изтръгна от пръстта.

Били погледна надолу към отрязания с трион дънер.

— Божичко… тоя тип си е дал бая зор.

Кийт изрита друго дърво и то падна на земята. Някой, несъмнено Клиф Бакстър, беше замаскирал тесния черен път, който водеше към хижата му. Дърветата бяха десетина, всички забити в пръстта близо едно до друго, така че да оставят впечатление за непроходима гора. Все още бяха зелени и щяха да останат такива седмици наред, но бяха малко разкривени и по-ниски от останалите борове.

Освен това отбивката бе посипана със сухи клонки. Нищо особено, но достатъчно, за да не позволи на някой изгубил се или любопитен шофьор да завие към хижата на Бакстър.

Кийт се огледа и откри нисък стълб, който бе отсечен и сега лежеше на земята. Нямаше табелка с надпис „Хижата на големия шеф Клиф“, но Кийт беше убеден, че преди е имало.

Очевидно Клиф Бакстър не желаеше гости. И същите тези усърдно забити в пръстта борове, които го ограждаха от останалия свят, не му даваха възможност да използва пътя, така че нямаше смисъл да му устройват засада. Бакстър сигурно имаше всичко необходимо за продължителен престой. Основните въпроси, разбира се, бяха дали Ани е при него и дали още е жива. Кийт бе почти сигурен, че е така. Точно в това се състоеше целта на бягството на ченгето на такова отдалечено място — да изолира невярната си жена и да даде воля на яростта си, без да има опасност някой да му попречи.

Дойде му наум, че независимо от него — или от някой като него — рано или късно Бакстърови са били обречени да свършат тук, макар че Ани може и да не беше разбирала психологическия подтекст на тази ловна хижа и техен бъдещ дом на стари години. Кийт си спомняше думите й: „Няколкото пъти, когато сме ходили там сами, той ставаше друг човек. Не непременно по-добър или по-лош… просто друг човек… затворен, сдържан, сякаш… не зная… като че ли замислен за нещо. Не обичам да ходя там сама с него и обикновено успявам да го избегна.“.

Можеше само да си представя какво е замислял Клиф Бакстър. И можеше само да се надява, че онова, което е сторил с Ани през последните три дни, с разума и тялото й, няма да е непоправимо.

Кийт и Били се върнаха в пикапа, взеха снаряжението си и навлязоха в гората. Знаеха, че не трябва да минават сред забитите в земята дървета, нито да вървят по черния път, затова поеха от дясната му страна, като внимаваха да не се отдалечават от него. Ориентираха се по компаса и по ниските стълбове, издигнати край пътя.

След петнайсетина минути бавен ход Кийт спря, коленичи и се заслуша. Марлон го последва и двамата останаха неподвижни в продължение на цели пет минути. Накрая Били прошепна:

— Като че ли всичко е наред.

Кийт кимна.

— Знам, че оня камуфлаж сигурно е негово дело, ама как ще сме сигурни, че къщата, към която водят кабелите, е негова? Нямаме представа как изглежда и не можем да почукаме на вратата, преди да стреляме.

— Има островръх двускатен покрив, от тъмно дърво е и не е на самия бряг — отвърна Кийт.

— Знаеш повече, отколкото казваш, а? — рече Били, после прибави: — Типичен военен.

— Мисля, че вече знаеш всичко, което зная и аз. Още отначало те предупредих, че ще е опасно.

— Да, предупреди ме.

— Ще ти кажа още нещо — взех те заради самия теб, не заради себе си. Но оценявам помощта ти.

— Благодаря.

— Но искам да ми обещаеш, че ще довършиш работата, ако аз не съм в състояние.

Били го погледна и кимна.

— Знаеш, че имам свои собствени мотиви и ти имаш своите… така че все някой от двама ни ще успее.

Кийт се поколеба.

— Добре… и ако накрая останете само с нея, кажи й… каквото и да е.

— Да, ще й кажа. Нещо конкретно?

— Просто й разкажи за днес — отвърна Кийт.

— Добре. Надявам се, че и ти ще направиш същото за мен. — Били замълча за миг. — Може и да не я интересува, но трябва да го знае.

— Обещавам. — Имаше смътното чувство, че е водил този разговор и преди, на други места и с други хора. Определено бе уморен от всичко това. — Да се размърдаме.

Продължиха през гората. Кийт мислеше какви други предохранителни мерки е взел Бакстър. Камуфлажът не беше достатъчен. Трябваше да се е подсигурил и по друг начин. Имаше три кучета, разбира се, но той се опасяваше от противопехотна, макар да се чудеше дали ченгето, което нямаше военна подготовка, се е сетило за такова нещо. Все пак стъпваше високо и забеляза, че Били прави същото. Интересно, помисли си той, колко неща си спомнят старите войници, дори хора като Марлон. Но след като е видял първата сигнална жица, опъната от някой друг — независимо дали води до ракета или мина, — човек едва ли би искал отново да го преживее.