Б. Парис - Срив

— Е, поне всеки, който има съвест. Никой не би отминал просто така. Поне би сторил нещо.

Думите й ме разтърсиха, в очите ми напираха сълзи. Вината, която и преди изпитвах, стана непоносима. Не исках Рейчъл да забележи колко са ме засегнали разсъжденията й, затова сведох глава и се вторачих във вазата с оранжеви цветя, поставена на масата между нас. За мой ужас цветчетата започнаха да се размазват пред погледа ми и побързах да бръкна в чантата си за кърпичка.

— Кас? Добре ли си?

— Да, нищо ми няма.

— Не ми изглежда да е така.

Загрижеността в гласа й ме жегна и стиснах кърпичката, за да си дам малко време. Нуждата да споделя преживяното с някого беше огромна.

— Не знам защо, но аз не… — Млъкнах.

— Какво не си? — озадачи се Рейчъл.

Отворих уста да й кажа, но тогава осъзнах, че ако го направя, ще я нараня двойно: тя не само щеше да се ужаси, че съм продължила по пътя си, без да проверя дали жената е добре, но и щеше да ме хване в лъжа… Защото вече й бях казала, че снощи не съм минала през гората.

Поклатих глава и нещастно отроних:

— Няма значение…

— Очевидно има. Кажи ми какво става, Кас.

— Не мога.

— И защо?

Смачках кърпичката между пръстите си.

— Защото се срамувам.

— Срамуваш ли се?

— Да.

— От какво? — Понеже не отговорих, тя въздъхна отчаяно. — Стига, Кас, просто ми кажи! Едва ли е толкова ужасно!

Нетърпението й ме изнерви още повече и се помъчих да измисля нещо, на което би повярвала.

— Забравих за Сузи — изтърсих аз, мразейки се за това, че използвам толкова тривиален случай, за да прикрия вината си към онази жена. — Забравих какво трябваше да й купя.

Тя се намръщи.

— Какво намекваш с това „забравих“?

— Просто не мога да си спомня. Не се сещам точно какво сме решили да й купим.

Рейчъл ме изгледа слисано.

— Но идеята беше твоя! Каза, че след като Стивън ще я води във Венеция за рождения й ден, можем да й купим нов куфар. Тогава бяхме в онзи бар близо до офиса ми — добави услужливо тя.

Престорих се, че изпитвам облекчение, макар думите й да не ми говореха нищо.

— Разбира се! Сега си спомням… Господи, колко съм глупава! Мислех си, че може да е парфюм или нещо подобно.

— Не и за толкова много пари. Всички дадохме по двайсет лири, така че общо трябва да са сто и шейсет. Носиш ли ги?

Сто и шейсет лири ? Как съм могла да забравя, че са ми дали толкова пари? Искаше ми се да си призная всичко, но вместо това продължих да се преструвам, защото вече не бях сигурна в себе си.

— Мислех да платя с карта.

Приятелката ми се усмихна окуражително.

— Е, след като тази драма приключи, изпий си кафето, преди да е изстинало.

— Може би вече е изстинало… Да поръчам ли още по едно?

— Аз ще ида до бара. Ти стой тук и се успокой.

Гледах я как се подрежда на опашката пред касата, мъчейки се да заглуша чувството на отчаяние, надигащо се в душата ми. Макар да избегнах признанието, че съм видяла жената в колата, щеше ми се да не бях споделяла, че съм забравила за куфара. Рейчъл не беше глупава. Беше станала свидетел на влошаването на състоянието на мама седмица след седмица и не исках да я тревожа, че съм тръгнала по същия път. Най-лошото бе, че нямах никакъв спомен да съм предлагала да й купим куфар, нито пък къде съм сложила сто и шейсетте лири, освен ако не бяха в малкото чекмедже на старото ми бюро. Не се притеснявах толкова за парите; даже и да не ги намерех, не беше голям проблем. Плашеше ме мисълта, че напълно съм забравила за подаръка на Сузи.

Рейчъл се върна с кафетата.

— Имаш ли нещо против да те попитам нещо? — каза тя, докато сядаше.

— Питай.

— Просто не е в стила ти да се разстройваш така заради нещо толкова дребно като забравянето на подаръка. Има ли друго, което те тормози? Всичко наред ли е с Матю?

За стотен път ми се прииска Матю и Рейчъл да се харесваха повече. Стараеха се да не го показват, но помежду им винаги цареше някакво недоверие. Честно казано, Матю не харесваше Рейчъл просто защото знаеше, че тя не го одобрява особено. При Рейчъл нещата бяха по-сложни. Тъй като нямаше причина да не харесва Матю, понякога едно тъничко гласче ми нашепваше, че тя просто ревнува, задето вече имам друг близък човек в живота си. Ала после се укорявах за тази мисъл, защото бях наясно, че тя се радва за мен.

— Да, всичко е наред — уверих я, мъчейки се да забравя за снощната преживелица. — Разтревожих се само заради подаръка. — Дори и тези думи прозвучаха като предателство към жената в колата.