Б. Парис - Срив

— Е, онази нощ не беше съвсем на себе си — усмихна се тя при спомена. — Нямаше грижа как ще се прибираш, понеже Матю щеше да дойде да те вземе, затова си пийна няколко чаши вино. Може би затова си забравила.

— Вероятно си права.

— Да си изпием кафето и да идем да изберем нещо.

След малко слязохме на четвъртия етаж. Не ни отне много време да изберем два светлосини куфара, а докато излизахме от магазина, усетих изпитателния поглед на Рейчъл върху себе си.

— Сигурна ли си, че искаш да ходим на обяд? Ако не, няма проблем.

Мисълта, че пак щяхме да си говорим за какво ли не, а аз с все сили трябваше да избягвам темата за убитата жена, внезапно ми се стори непоносима.

— Всъщност имам адско главоболие — май прекалих с празнуването снощи. Може ли да излезем на обяд другата седмица? Ще дойда в града, когато кажеш, след като вече не съм на работа.

— Разбира се. Но ще се оправиш до партито на Сузи довечера, нали?

— О, да. Само че би ли взела ти куфарите, за всеки случай?

— Няма проблем. Къде си паркирала?

— В долния край на главната улица.

Тя кимна.

— Аз съм на многоетажния паркинг, затова ще се разделим тук.

Посочих двата куфара.

— Ще се справиш ли?

— Е, нали са олекотени, забрави ли? А и ако не мога, все ще се намери някой приятен младеж, който да ми помогне!

Прегърнах я за довиждане и поех към колата си. Когато запалих, на дисплея се изписа часът: беше точно един и една минута. С цената на всичко не исках да слушам местните новини, но въпреки това осъзнах, че посягам да включа радиото.

Снощи е било открито тялото на жена в кола на „Блекуотър лейн “, между Браубъри и Касъл Уелс. Била е брутално убита. Ако сте пътували по този път между единайсет и двайсет минути снощи и един и петнайсет след полунощ или познавате някой, който е минал оттам, моля, свържете се с нас при първа възможност.

Пресегнах се да изключа радиото с треперещи пръсти. Брутално убита . Думите увиснаха във въздуха и внезапно ми стана толкова горещо и задушно, че трябваше да отворя прозореца, за да мога да си поема въздух. Защо не бяха казали просто „убита“? Нима „убита“ не беше достатъчно ужасно? Някаква кола се изравни с моята и шофьорът ме попита със знаци дали ще потеглям. Поклатих глава и той отмина, но след около минута и друг се приближи и поиска да разбере същото… Ала аз отказвах да тръгна, щеше ми се да си стоя там, където бях, докато престъплението вече не беше в новините, докато всички не продължат нататък с живота си, забравили за жената, която е била брутално убита.

Знам, че беше глупаво, но се чувствах така, сякаш съм виновна за смъртта й. Сълзи напираха в очите ми. Не можех да си представя, че вината някога ще изчезне. И мисълта, че ще ми тежи до края на живота, ми изглеждаше твърде висока цена за един миг на егоизъм. Но истината бе, че ако си бях направила труда да сляза от колата, тя може би щеше да е жива.

Усетих противен вкус в устата си, като някаква физическа проява на погнусата в мен. Бавно потеглих към къщи, опитвайки се да отложа момента, в който трябваше да напусна сигурното убежище на колата си. Знаех, че когато се прибера у дома, убийството вече щеше да е навсякъде — в новините по телевизията, във вестниците, в разговорите на всички — постоянно напомняне за това, че не помогнах на жената в гората.

Щом слязох от колата, миризмата на изгорели клони и бурени откъм градината моментално ме върна в детството. Затворих очи и за няколко блажени мига вече не беше горещ и слънчев ден през юли, а свежа и студена вечер през ноември, и двете с мама ядяхме наденички, набучени на вилици, докато татко палеше фойерверките в дъното на градината ни. В такъв момент бих отишла веднага при Матю, но сега тръгнах право към къщата, доволна, че имам още няколко минутки само за себе си.

— Стори ми се, че чух колата — каза той, когато след малко надникна в кухнята. — Не те очаквах да се върнеш толкова рано. Нямаше ли да обядвате навън?

— Просто решихме да го отложим за друг ден.

Той се приближи и ме целуна по косата.

— Идеално. Сега поне ще можеш да хапнеш с мен.

— Миришеш на огън — казах аз, вдъхвайки миризмата от тениската му.

— Реших да се отърва от всички онези клони, които отрязах миналата седмица. За щастие бях под брезента, така че дъждът не ги е измокрил, но щяха да опушат цялата къща, ако ги бяхме сложили в камината. — Той ме прегърна силно. — Нали знаеш, че ти си единствената за мен? — тихо прошепна думите, които често си разменяхме в началото на нашата връзка.