Б. Парис - Срив

— Знаят ли вече нещо за нея? — попитах.

— Полицаите вероятно са наясно, защото са се свързали с близките й, но засега не се съобщават никакви подробности. Ужасно е, като си представиш какво преживява семейството й точно сега. И знаеш ли какво не мога да си избия от ума? Можеше да си ти, ако бе проявила глупостта да минеш по този път снощи.

Станах, стиснала чашата в ръка.

— Мисля да се кача и да полегна за малко.

Той ме погледна загрижено.

— Сигурна ли си, че си добре? Не ми изглеждаш съвсем във форма. Може би не бива да ходим на партито довечера?

Усмихнах му се разбиращо, защото той не си падаше много по купоните, а предпочиташе да кани приятели на гости за вечеря.

— Трябва да идем, Сузи празнува четирийсетия си рожден ден.

— А ако още те боли глава?

Долових негодуванието в гласа му и въздъхнах.

— Да — заявих твърдо. — Не се притеснявай, няма да се наложи да говориш с Рейчъл.

— Нямам нищо против нея, само дето винаги ме гледа с неодобрение. Кара ме да се чувствам така, сякаш съм прегрешил. — Той млъкна за миг. — А сети ли се да вземеш сакото ми от химическото?

Притесних се.

— Не, съжалявам, забравих.

— Е, няма нищо, явно ще облека друго.

— Съжалявам — повторих, мислейки за подаръка и за всички други неща, които бях забравила напоследък.

Преди няколко седмици трябваше да дойде да ме спаси, заедно с количката с продукти в супермаркета, защото си бях оставила портмонето на масата в кухнята. Оттогава се случиха и други неща: той намери млякото на мястото на препарата за пране, а препарата за дрехи — в хладилника; после му се наложи да се разправя по телефона с ядосания ми зъболекар заради пропуснат час.

Засега приемаше всичко откъм веселата му страна, оправдавайки постъпките ми с натоварването ми покрай приключването на учебната година. Ала както с подаръка на Сузи, имаше и други случаи, в които паметта ми изневеряваше и за които той не знаеше. Веднъж бях отишла на училище, без да си взема учебниците. Бях забравила часа си при фризьора, както и уговорка с Рейчъл за обяд. А миналия месец бях шофирала цели трийсет километра до Касъл Уелс, без да се сетя, че съм си оставила чантата у дома. Работата беше там, че макар да знаеше, че мама е починала на петдесет и пет и към края си е имала проблеми с паметта, аз всъщност не му бях разказвала за последните й три години, когато се налагаше да я къпя, обличам и храня. Не му споменах, че й беше поставена диагноза деменция още на четирийсет и четири, едва с десет години по-възрастна, отколкото бях в момента. По онова време не вярвах, че Матю все още ще иска да се ожени за мен, ако разбере, че има вероятност след едно десетилетие и аз да бъда диагностицирана със същото.

Сега знаех, че би направил всичко за мен, ала вече бе минало твърде много време. Как бих могла да призная, че съм крила това от него? Той откровено ми беше признал, че не може да има деца, а аз бях премълчала моите страхове. Бях оставила егоистичните си опасения да застанат на пътя на истината между нас.

И ето че сега си плащам за това , помислих си, докато лягах в леглото.

Опитах да се отпусна, но снощните образи проблясваха в съзнанието ми един след друг, като кадри от филм. Виждах колата пред мен на пътя, виждах как я заобикалям, как извръщам глава, за да погледна шофьора. А след това съзирах неясното лице на жената, която ме гледаше през стъклото на автомобила.

По някое време следобед Матю се качи при мен.

— Мисля да отскоча до фитнеса за час-два. Освен ако не искаш да се поразходим заедно?

— Не, върви — отвърнах, доволна, че ще остана сама. — Трябва да прегледам нещата, които домъкнах вкъщи от училището. Ако сега не го направя, няма кога.

Той кимна.

— Тогава и двамата ще можем да пийнем заслужено по чаша вино, когато се прибера.

— Става — съгласих се и приех целувката му. — Приятна тренировка.

Чух затварянето на външната врата, но вместо да отида в кабинета да подредя работните си папки и документи, останах до масата в кухнята. А в мислите ми продължиха да препускат все същите тревоги. Телефонът в коридора звънна. Беше Рейчъл.

— Знаеш ли какво? — задъхано започна тя. — Нали се сещаш за онази млада жена, дето беше убита? Е, оказва се, че е работела в моята компания.

— О, господи — простенах аз.

— Знам, пълен кошмар… Сузи направо се поболя. Чувства се ужасно и реши да отмени партито. Просто не можела да си представи да празнува, след като убитата е наша позната.

Усетих леко облекчение, че няма да се налага да излизам, но и ми стана още по-тягостно, защото убитата жена ставаше все по-реална за мен.